Кевин Андерсън - Време на огън и мрак

— Тук още не сме се разпределили, говорителке.

Тя се огледа.

— Мисля, че разполагаме с поне петнадесет групи. След малко ще раздам целите на всяка. За няколко дни ще успеем да прочистим стотици хидрогски светове. Хидрогите вероятно ще опитат да се измъкнат през транскоридорите си на други газови гиганти. Но ако ги ударим едновременно, няма да могат да избягат. Не бива да им оставяме места за отстъпление.

Говорителката Перони започна да показва на звездните карти курса на офанзивата. Множество точки в Спиралния ръкав маркираха скритата империя на хидрогите. Нико обикаляше около странно изглеждащия си кораб. Всичко беше готово.

Преди да отлетят, Ческа посочи неспокойния океан и Нико усети как се изпъна, като натегната струна.

Морето на Харибда спря да се вълнува и застина. От водата се изстреля торпедо, направено изцяло от вода, и излетя нагоре. Преди да се скрие в буреносните облаци, го последваха още пет. След това още десет.

Нико се опита да ги проследи с поглед, но те летяха твърде бързо.

— Ако венталите могат да правят това, за какво сме им ние? И всичките тези кораби?

Говорителката се усмихна.

— Това е същността на венталската енергия. Различава се от водата в кораба ти като диамант от въглен. Венталите могат да създадат само няколко — но как само ще ударят! — Тя направи пауза, сякаш получаваш съобщение. — По-добре да тръгваме. Джес е стигнал до Кронха 3.

Поне десет разузнавателни кораба сигнализираха едновременно. Армадата, която навлизаше в Слънчевата система, беше толкова голяма, че сензорите започнаха да пращят като пуканки в тиган.

— Стотици цели, генерале! Може би са към хиляда!

На борда на „Голиат“ Ланиан призова всяка манта и оръдейна платформа, която можеше да събере, за последната защита на Земята.

— Внимание, всички! Идват. Да образуваме непробиваема стена срещу хидрогите!

Платформените командири и капитаните докладваха готовността си. Ланиан нареди да заредят язерите и всички останали оръжия. Множество ескадрили ремори, като разярени стършели, се готвеха за най-големия сблъсък в историята на човечеството. Сензорните показатели изпълваха екраните като снежна вихрушка.

— Съобщение, генерале — каза комуникационният офицер на „Голиат“.

— Нима хидрогите искат да си говорим? Включете екрана.

— Не са хидрогите, сър.

На мониторите се появи образът на гордия илдирийски адар.

— По заповед на мага-император водя две напълно въоръжени кохорти от Слънчевия флот, за да помогна в защитата на Земята.

Илдирийските съдове вече се виждаха — антените им, вимпелите и слънчевите платна. Ланиан никога не бе виждал по-красива гледка.

— Две кохорти? Това са почти седемстотин кораба!

— Шестстотин осемдесет и шест. Заради важността на битката магът-император реши да удвои помощта. Хидрогите ще ви ударят скоро.

На мостика на „Голиат“ започнаха възбудени разговори.

— Добре сте дошли, адаре — отвърна Ланиан. — Позволете да ви ескортираме.

Корабите на ЗВС потеглиха назад; илдирийските кораби ги последваха в перфектен строй. Съдовете на Слънчевия флот започнаха оттренирани маневри, сякаш правеха демонстрационно шоу. Бяха големи колкото дреднаут, но се въртяха един около друг с изключителна прецизност. Генералът често бе правил негативни изказвания за странната извънземна империя, но сега беше впечатлен от уменията на пилотите им.

— Надявам се, че могат да се бият така добре, както танцуват.

Щом корабите заеха позиции, Ланиан пожела да се срещне с адара лично, на неговия флагман.

— Винаги съм искал да видя как изглеждат бойните ви лайнери отвътре.

Илдирийският командир беше учудващо необщителен.

— Може би по-късно, генерале. Засега предпочитаме да сме сами.

— Аха. — Генералът изключи комуникационната линия и се намръщи. — Някой друг да остана с впечатлението, че „по-късно“ означава никога?

Новият му адютант, Косевич, кимна. Беше слаб мъж с къса коса и раздалечени очи.

— Определено прозвуча по този начин, генерале.

Ланиан се бе надявал да си върне стария адютант Патрик Фицпатрик III. Въпреки лекия сблъсък, който бяха имали на партито, той бе назначил младия мъж на „Голиат“, но Фицпатрик бе изчезнал безследно. Генералът подозираше, че баба му има нещо общо с това. Може би трябваше да измъкнат сребърната лъжичка от устата на Фицпатрик и да му я тикнат някъде другаде…

Продължи да се чуди на отговора на адара.