Дъглас Адамс - Пътеводител на галактическия стопаджия

Няколко секунди стрелбата продължи с непоносима ожесточеност.

Когато спря, за няколко секунди настана почти пълна тишина, докато ехото заглъхваше.

— Още ли сте там? — извика единият от полицаите.

— Да — отговориха те.

— Това не ни доставя никакво удоволствие — извика вторият.

— Личеше си — извика Форд.

— А сега слушай, Бийблброкс, и слушай добре!

— Защо? — извика Зейфод в отговор.

— Защото — извика полицаят — ще ти направим едно много умно, интересно и хуманно предложение. И така — или веднага се предавате и ни позволявате да ви понабием малко, защото сме твърди противници на безпричинното насилие, или ще взривим цялата тази планета, а може и още една-две, които набелязахме на път за насам.

— Но това е ужасно! — извика Трилиън. — Не можете да направите подобно нещо.

— О, разбира се, че можем — извика полицаят, — нали? — обърна се той към другия.

— Да, нямаме друг избор — отговори му другият.

— Но защо? — попита Трилиън.

— Защото има някои неща, които си длъжен да направиш дори когато си едно образовано и свободомислещо ченге, на което не са му чужди неща като чувствителност и т. н.

— Тези двамата просто не мога да ги разбера — промърмори Форд, като клатеше глава.

Едното ченге се провикна към другото:

— Какво ще кажеш, да постреляме още малко?

— Че защо пък не?

Пуснаха още един залп електрически светкавици. Горещината и шумът бяха направо фантастични. Тялото на компютъра започна бавно да се разпада. Лицевата му част почти се бе разтопила и към мястото, където се бяха сгушили, потекоха гъсти поточета от разтопен метал. Дръпнаха се по-назад и зачакаха края.

Но краят така и не дойде, най-малкото не веднага. Най-неочаквано стрелбата секна и в неочакваната тишина отчетливо се чуха две задавени изхърквания, последвани от две тупвания. Четиримата се спогледаха.

— Какво стана? — попита Артър.

— Спряха да стрелят — каза Зейфод, като сви рамене.

— Защо?

— Знам ли. Искаш ли да отидеш и да ги попиташ?

— Не.

Решиха да изчакат малко.

— Хей — извика Форд.

Никакъв отговор.

— Странна работа.

— Може да е клопка.

— Не са чак толкоз умни.

— Какви бяха тези тупвания?

— Отде да знам.

Те изчакаха още няколко секунди.

— Е, добре — каза Форд, — ще отида да погледна.

Той огледа останалите един по един.

— Няма ли някой да ми каже: „Не, недей, нека аз да отида“?

Те поклатиха отрицателно глави.

— Е, добре — каза той и се изправи.

В първия миг нищо не се случи. Във втория и в следващите пак продължаваше нищо да не се случва. Форд надзърна през гъстия пушек, който се издигаше над горящия компютър.

Излезе предпазливо иззад прикритието си.

Все още нищо не се случваше.

На около двайсет ярда едва успя да различи сред пушека облечената в скафандър фигура на единия полицай. Беше се свлякъл на земята в безформена купчина. На двадесет ярда в противоположната посока лежеше другият. Никой друг не се виждаше наоколо.

Това се стори на Форд изключително странно.

Бавно и напрегнато тръгна към първия. Тялото му лежеше успокояващо неподвижно, докато вървеше към него, и продължи да лежи успокояващо неподвижно, когато стигна до него и стъпи с крак върху електрическия пистолет, който до този момент продължаваше да се поклаща с отпуснатите му пръсти.

Наведе се и го вдигна, без да срещне никаква съпротива.

Съвсем ясно бе, че полицаят е мъртъв.

След кратък оглед Форд установи, че е от Благоулон кападишаща метан форма на живот, напълно зависима от своя скафандър и неспособна да оцелее в рядката кислородна атмосфера на Магратеа.

Миниатюрният компютър, поддържащ живота му, прикрепен към неговата раница, изглежда, се бе взривил най-неочаквано.

Форд го поогледа, доста учуден. Тези миниатюрни индивидуални компютри обикновено имат пълната поддръжка на главния корабен компютър, с който са директно свързани посредством суб-ета вълнови предаватели. Такава система беше гарантирана против всякакви повреди с изключение на неизправност при обратната връзка, което бе почти изключено.

Отиде бързо при проснатата фигура на втория полицай и откри, че същото невероятно нещо се бе случило и с него, и то по същото време. Повика и другите да видят, когато дойдоха, те споделиха неговото учудване, но не и любопитството му.

— Хайде да изчезваме от тази дупка — каза Зейфод. — Ако онова, което се предполага, че търся, е тук, вече не го искам.