Дъглас Адамс - Пътеводител на галактическия стопаджия

Над масата за преговори тегнеше ужасно мълчание, докато командирът на Вл’хургите, облечен с блестящи, украсени със скъпоценни камъни черни бойни шорти, се взираше от упор в предводителя на Г’гугвунтите, разположил се срещу него сред облак благоуханна зелена пара, и като разчиташе на милион искрометни страхотно въоръжени междузвездни разрушители, готови да нанесат съкрушителен електрически удар при първата му заповед, изчакваше тази гнусна твар да си вземе назад думите, казани по адрес на майка му.

Гадината се размърда сред сладникавите си жежки изпарения и точно в този миг над масата за преговори се разнесоха думите СТРУВА МИ СЕ, ЧЕ ЖИВОТЪТ МИ СТАВА УЖАСНО ТРУДЕН.

За нещастие на езика на Вл’хургите това бе една от възможно най-страшните обиди и не оставаше нищо друго, освен да се започне грозна бран, продължила векове.

По-късно, разбира се, след като се бяха избивали взаимно в продължение на няколко хиляди години, когато Галактиката им бе почти опустошена, се оказа, че цялата работа е била плод на едно ужасно недоразумение, тогава двете враждуващи бойни армади уредиха малкото останали различия помежду си, за да се обединят и предприемат съвместно нападение над нашата собствена Галактика, с положителност идентифицирана като източника на обидната забележка.

Още хиляди години мощните кораби се носеха през безбрежната космическа пустош на Вселената и най-сетне се спуснаха с вой над първата изпречила се на пътя им планета — по някаква случайност това бе Земята, където поради злощастна грешка при определяне на мащаба, цялата им бойна армада бе погълната, случайно от едно малко кученце.

Онези, които се занимават с проблемите на сложните причинноследствени отношения в историята на Вселената, твърдят, че подобни неща се случват постоянно и че сме безсилни да ги предотвратяваме.

— Се ла ви — казват те.

След кратко пътуване с въздухолета Артър и възрастният магратеанец се озоваха пред една врата. Слязоха от машината и влязоха през вратата в една чакалня, пълна с маси със стъклени плотове и плексигласови награди. Почти веднага на вратата в другия край на стаята присветна лампичка, те прекрачиха през прага.

— Артър! Ти си жив! — извика някой.

— Тъй ли? — каза Артър, доста изненадано. — Е, хубаво.

Осветлението беше доста приглушено и едва след няколко секунди успя да различи Форд, Трилиън и Зейфод, които седяха около голяма кръгла маса, отрупана с екзотични ястия, странни на вид бонбони и фантастични плодове. И тримата се тъпчеха тъй, че ушите им пращяха.

— Какво стана с вас? — попита ги Артър.

— Ами — каза Зейфод, докато се бореше с един кокал от печено месо — нашите домакини първо ни пуснаха газ, след това се опитаха да ни побъркат, общо взето, доста странно ни посрещнаха, а сега, изглежда за компенсация, са решили добре да ни нахранят. Дръж — каза той, като му подхвърли парче смърдящо месо от една чиния, — хапни си котлет от вегански носорог. Адски вкусен, ако случайно си падаш по подобни неща.

— Домакини ли? — учуди се Артър. — Какви домакини? Не виждам никакви… Едно тънко гласче се обади:

— Заповядай на обяд, човече от Земята.

Артър се огледа и изведнъж изквича.

— Уъъх! — каза той. — На масата има мишки!

Настъпи неловко мълчание и всички погледи се приковаха върху Артър.

Ала той бе вперил поглед към двете бели мишки, разположили се в нещо като чаши за уиски върху масата. След като усети, че е настанало мълчание, извърна се и изгледа всеки един поотделно.

— О! — каза той и изведнъж всичко му стана ясно. — Извинете, не бях съвсем готов да …

— Позволи ми да те представя — каза Трилиън. — Артър, това е мишката Бенджи.

— Здравей! — каза една от мишките.

Мустачките й навярно докоснаха някакъв чувствителен на допир бутон от вътрешната страна на онова нещо, което приличаше на чаша за уиски, защото то се придвижи леко към него.

— А това е мишката Франки.

Другата мишка каза:

— Приятно ми е — и извърши същото движение.

Артър ококори очи.

— Но това не са ли …

— Да — каза Трилиън, — това са мишките, които донесох със себе си от Земята.

Тя го гледаше право в очите и на Артър му се стори, че забелязва едва доловим жест на примирение.

— Би ли ми подал, ако обичаш, чинията с кълцано арктуранско мегамагарешко? — помоли тя.

Слартибартфаст се прокашля учтиво.

— Ъъъ, извинете — каза той.

— Да, благодарим ви, Слартибартфаст — каза мишката Бенджи язвително, — можете да си ходите.