Артър Кларк - Песните на далечната земя

Лорън замълча, за да им даде възможност да осмислят вариантите. Роботът избра точно този неподходящ момент да предложи услугите си — отпъди го с махване на ръка.

— Ние бихме желали, не — бихме се радвали, защото това е най-малкото, което можем да направим — да вземем Кумар с нас. Въпреки че не можем да гарантираме, някой ден той може би ще заживее отново. Бихме желали да обмислите това, има предостатъчно време спокойно да вземете решението си.

Старите хора се спогледаха, а Лорън отмести поглед към морето. Колко тихо и мирно бе наоколо! Той с радост би прекарал старините си тук, посещаван от време на време от децата и внуците си.

Както толкова много други неща в Тарна, всичко изглеждаше съвсем земно. Може би благодарение на внимателен подбор наоколо не се виждаше никаква ласанска растителност, всички дървета бяха болезнено познати.

И все пак нещо съществено липсваше; той осъзна, че това отдавна го смущава — всъщност откакто бе стъпил за пръв път на тази планета. Внезапно като че ли този мъчителен миг задействува някакво реле в паметта му, и той се досети какво липсва. Нямаше ги чайките да кръжат по небето и да изпълват въздуха с най-тъжните звуци на Земята, извикващи спомени.

Лал Лионидас и съпругата му не бяха разменили и дума, но Лорън разбра, че са взели решението си.

— Благодарим ви за предложението, командир Лоренсън, моля, предайте нашите благодарности на капитан Бей. На нас не ни е необходимо време да решаваме този въпрос. Каквото и да се случи, Кумар завинаги ще бъде загубен за нас. Дори и да успеете — както казвате, няма никаква гаранция, — той ще се събуди в един чужд свят с мисълта, че никога няма да види своя дом и че всички, които е обичал, са мъртви от стотици години. Трудно е дори да си го помислиш само… Правите го за добро, но това няма да е добрина за него. Ние знаем какво би желал той и какво трябва да се направи. Дайте ни го, ще го върнем на морето, което той така обичаше!

Нямаше какво повече да си кажат. Лорън почувствува, че го връхлита огромна тъга, но и облекчение. Изпълнил бе дълга си. Решението бе такова, каквото очакваше.

Сега малкият каяк щеше да остане недовършен, но щеше да направи своето първо и последно пътешествие.

До залез слънце лодката остана на брега, полюшвана от леките вълни на безприливното море. Лорън се развълнува, но никак не се учуди, като видя колко много хора се бяха събрали, за да отдадат последна почит. Цяла Тарна бе тук, а и много още — от Южния остров и дори от Северния. Макар че някои бяха дошли само от глупаво любопитство, може би защото бяха разтърсени от неповторимо драматичния нещастен случай — Лорън никога не бе виждал такова искрено излияние на мъка. Той не бе разбрал, че ласаните са способни на толкова дълбоки чувства. Отново с топлота си спомни фразата, която Мириса бе открила в аналите на информационното хранилище, когато търсеше утеха за мъката си: „Малкият приятел на целия свят“. Произходът й бе неизвестен и никой не би могъл да каже кой отдавна мъртъв мъдрец и в кой век я бе скътал за следващите векове.

След като прегърна и двамата в безмълвно съчувствие, той остави Мириса и Брант при старите Лионидас и събралите се около тях роднини от двата острова.

Не искаше да се запознава с нови хора, защото знаеше какво ще си помислят. „Той те спаси, но ти не можа да го спасиш.“ Това бе тежък товар, който той щеше да носи през остатъка от живота си.

Прехапа устни, за да възпре сълзите, неприлягащи на старши офицер от най-големия построен някога звездолет, и почувства как един от мозъчните механизми за защита му идва на помощ. В мигове на тежка скръб понякога единственият начин да предотвратиш загуба на контрол е да извикаш някой съвсем неуместен — дори комичен — образ от дълбините на паметта си.

Да. Вселената има странно чувство за хумор. Лорън бе почти принуден да потисне усмивката си; как би се зарадвал Кумар на последната шега, която му бе изиграла тя!

— Не се чудете! — беше ги предупредила заместник-командир Нютън, когато отваряше вратата на корабната морга и струята студен, напоен с миризма на формалин, въздух ги облъхна отвътре. — Случва се много по-често, отколкото си мислите. Понякога това е един последен спазъм — почти като несъзнателен опит да се противопоставиш на смъртта. Този път е било причинено от загубата на външното налягане и последвалото замразяване.

Ако не бяха ледените кристалчета, очертаващи мускулите на красивото младо тяло, Лорън би помислил, че Кумар не само спи, но и сънува блажени сънища.