Артър Кларк - Песните на далечната земя

Този роман се основава на идея, развита преди около тридесет години в разказ със същото заглавие (включен сега в сборника ми „Обратната страна на небето“). Както и да е, тази версия бе в пряк — и в отрицателен — смисъл вдъхновена от сегашния взрив на космическите епоси, залял телевизията и кинотеатрите. (Въпрос: кое е обратното на вдъхновение — издъхновение?)

Моля, не ме разбирайте погрешно. С удоволствие се наслаждавах на най-доброто от „Звездно преселение“ и епосите на Лукас и Спилбърг, да спомена само най-известните примери от жанра . Но тези произведения са фантазия, не научна фантастика. Вече е почти сигурно, че в действителната Вселена никога няма да превишим скоростта на светлината. Дори най-близките звездни системи завинаги ще си останат раздалечени на десетки и стотици години една от друга; кривата на времето няма да ни пренася от един в друг период навреме за седмичните вноски. Великият създател на Вселената не я е подредил така.

През последните години отношението на учените към въпроса за съществуването на извънземен разум претърпя значителна и доста неочаквана промяна. Самата теза не получи тежест (освен сред съмнителни личности като писателите фантасти) до 60-те години: „Разумът във Вселената“ (1966) на Шкловски и Сейгън отбеляза повратната точка.

Но сега се появи засечка. Пълният неуспех да се открие следа от живот в нашата Слънчева система или да се уловят междузвездни радиосигнали, които нашите големи локатори би трябвало лесно да откриват, подсказа на някои учени да започнат спора: „Може би сме сами във Вселената…“. Д-р Франк Типлър, най-известният поддръжник на това мнение, разгневи (без съмнение, умишлено) сейгънистите, давайки на един от своите трудове провокиращото заглавие „Няма разумни извънземни“. Карл Сейгън и съмишлениците му опонират, че е прекалено рано да се приемат толкова крайни заключения.

Междувременно полемиката бушува; както сполучливо бе отбелязано — и единият, и другият отговор разпалват въображението. Спорът може да се разреши само чрез явно доказателство, а не по пътя на логиката, колкото и правдоподобен да е той, Иска ми се дебатът да бъде изоставен привидно за едно-две десетилетия, докато радиоастрономите спокойно пресеят, както златотърсачите промиват песъчинки, пороите от шумове, изливащи се от Космоса.

Този роман освен всичко друго, е и опит да създам едно напълно реалистично художествено произведение на междузвездна тема — по същия начин както в „Прелюдия към Космоса“ (1951) използувах известни или предвиждани технически постижения, за да опиша първото пътешествие на човека в Космоса. В тази книга няма нищо, което да поставя под въпрос или да отрича известни принципи; единственото фантастично е доразвиването на идеята за „квантовия двигател“, но дори и тя има надеждни източници. Ако излезе, че е въздушна кула, има няколко възможни алтернативи; и ако ние, първобитните хора на двадесетия век, можем да ги измислим, науката на бъдещето несъмнено ще открие много повече.

Артър К. Кларк

Коломбо, Шри Ланка

юли, 1985 г.

Още преди лодката да премине рифа, Мириса разбра, че Брант бе ядосан. Стегнатата стойка на тялото му, изправено пред руля — просто фактът, че не бе поверил последния преход от плаването в опитните ръце на Кумар, — показваше, че нещо го беше раздразнило.

Тя излезе от сянката на палмите и се запъти бавно към морския бряг. Мокрият пясък полепваше по босите й стъпала. Кумар вече събираше платната, когато тя стигна до водата. Малкият й брат, сега висок почти колкото нея и налял здрави мускули, радостно й махна. Колко често й се бе искало Брант да имаше неговия лек, добродушен характер. Него нищо не можеше да го смути…