Артър Кларк - Профили на бъдещето (Изследване границите на възможното)

Другата слабост, присъща на мнозина ясновидци, е по-малко осъдителна, но и по-интересна. Тя се проявява при случаи, когато всички възможни данни са уточнени и подредени правилно, ала решаващите, ключовите факти още не са открити, а и самата възможност за тяхното съществуване не е допускана.

Широко известен пример на подобна слабост представлява философът Огюст Конт, който в своя „Курс по позитивна философия“ (1835) се е опитал да определи границите на научните познания. В главата, посветена на астрономията, (книга 2, глава 1), той написал за небесните тела следните редове:

„На нас ни е ясен начинът, по който можем да определим тяхната форма, тяхното разстояние, техния обем и тяхното движение, ала ние никога не ще узнаем нищичко за тяхното химическо и минералогическо устройство; а камо ли пък за същества, живущи на тяхната повърхност… Ние трябва ясно да различаваме представата за Слънчевата система от представата за Вселената и никога да не забравяме, че нашите действителни интереси са насочени само към първата. Само в границите на Слънчевата система астрономията се явява като висша и положителна наука, каквато ние искаме да я видим… Звездите служат на нашата наука само като ориентировъчни позиции, по които можем да следим и опишем движенията, извършвани вътре в нашата система.“

С други думи, Конт стигнал до заключението, че звездите винаги ще си останат за нас само някакви своего рода небесни ориентири и че няма да представляват никакъв съществен интерес за астрономите. Само от планетите ние можем да се надяваме да добием някакви що-годе определени познания, и то ограничени само в областта на геометрията и механиката. Конт вероятно не би се поколебал да заяви, че такава наука като „астрофизиката“ е просто немислима.

Но ето че само половин век след неговата смърт почти цялата астрономия стана астрофизика; и само малцина от професионалните астрономи запазиха някакъв по-значителен интерес към планетите. Твърденията на Конт бяха опровергани по решителен начин от изобретяването на спектроскопа, който не само че ни разкри „химическото устройство“ на небесните тела, но ни разказа за далечните звезди много повече, отколкото ние знаем за близките до нас планети.

Конт не трябва да се обвинява в това, че не е могъл да предвиди появяването на спектроскопа: никой човек на света не би могъл да си представи спектроскопа или още по-остроумните инструменти, постъпили напоследък в оръжейната на астронома. Неговият случай обаче трябва да ни послужи като предупреждение, което не бива никога да забравяме: дори и неща, безспорно неосъществими при дадено ниво на техниката, могат да станат напълно реални в резултат на нови, неочаквани научни открития. Поради самото им естество такива „пробиви“ в науката едва ли могат да се предвидят, но в миналото те са ни помагали да се справим с толкова много непреодолими препятствия, че никаква картина на бъдещето не може да се смята за правдоподобна, ако в нея не фигурират подобни възможности.

Друг един много известен случай на измяна на въображението се отнася до лорд Ръдърфорд, който повече от всеки друг спомогнал за разкриване вътрешната структура на атома. Ръдърфорд често се присмивал на ония ловци на сензации, които предсказвали, че рано или късно ние ще можем да обуздаем енергията, скрита в материята. Но ето че само пет години след неговата смърт (1937) първата верижна ядрена реакция бе осъществена в Чикаго. При цялата си изключителна прозорливост Ръдърфорд пропуснал да предвиди, че е възможно да се открие такава ядрена реакция, при която ще бъде освободена повече енергия, отколкото е необходима за нейното пораждане. За освобождаване на скритата в материята енергия е било нужно само едно нещо — ядрен „огън“, аналогичен на огъня при химическото горене; и разпадането на урана ни представи тази възможност. След това откритие обуздаването на ядрената енергия стана вече неизбежно, макар че без заплахите от война този процес можеше да продължи повече и от половин век.

Примерът на лорд Ръдърфорд показва, че най-надеждните прогнози за развитието на една или друга наука могат да ни дадат не само хората, които се явяват като всепризнати авторитети в дадена област. Премногото знания могат да спънат колелата на въображението. Аз се опитах да оформя тия основани върху наблюдения изводи като „закона на Кларк“, който може да бъде изразен по следния начин:

„Когато някой изтъкнат, ала вече навлязъл в годините учен заяви, че еди-каква си идея е осъществима, той е почти винаги прав. А когато същият този учен заяви, че еди-коя си идея е неосъществима, той по всяка вероятност греши.“