Артър Кларк: Тайната

Хенри Купър прекара на Луната близо две седмици, преди да разбере, че нещо не е наред. Първоначално изпитваше само някакви смътни съмнения, от тези, на които един опитен репортер по въпросите на науката не бива да обръща особено внимание. Най-сетне, бе се оказал тук по настояване на самата Космическа агенция към ООН. Тя много държеше на връзките с обществеността, особено по времето, когато предстоеше да се гласува бюджета й. Пренаселеният свят искаше да се заделят повече средства за пътища, училища и морски ферми и се оплакваше, че за космоса се хвърлят на вятъра милиони долари.

И така, бе за втори път на Луната, откъдето предаваше по две хиляди думи на ден. Макар и първоначалният интерес към нея да бе отслабнал, тя продължаваше да представлява свят с размерите на Африка, старателно картографиран, но все още почти напълно неизследван, криещ тайни и загадки. Само на хвърлей разстояние от херметизираните куполи, лабораториите и космодрумите се простираше един пуст свят, който щеше да отправя предизвикателства към хората още цели столетия.

Естествено, някои части на Луната вече бяха познати много добре. Та кой не бе виждал незарастващата рана върху морето Имбриум, блестящата метална колона и възспоменателната плоча, върху която, на трите официални езика на Земята, бе написано „На това място, в 20.01 часа универсално време, на 13 септември 1959 година, първият предмет, сътворен от човешки ръце, достигна друг свят“?

Купър бе посещавал гроба на Луник II, както и по-известните гробове на хората, които го бяха последвали. Тези неща обаче вече принадлежаха на миналото. Възприемаха се като нещо подобно на Колумб или на братя Райт, като нещо отдавна потънало в историята. Това, което понастоящем го интересуваше, бе бъдещето.

Когато кацна в космодрума в Архимед, главният администратор изрази радост от пристигането му и изказа готовност лично да го разведе. Уреди му транспорта, настаняването и придружаването. Можеше да ходи където си иска и да задава каквито въпроси желае. КАООН му имаше доверие, тъй като неговите репортажи винаги се бяха отличавали с точност и добронамереност. При все това, командировката му някак си не преминаваше както трябва. Не знаеше защо, обаче бе решил да разбере.

Присегна се към телефона.

— Централа? Моля да ме свържете с полицейската служба. Искам да разговарям с главния инспектор.

По всяка вероятност Чандра Кумарасвами притежаваше униформа, но Купър никога не го бе виждал в нея. Срещнаха се, както се бяха договорили, при входа на малкия парк, представляващ най-големият източник на гордост и радост на град Платон. По това време на изкуственото двадесет и четири часово „денонощие“, паркът бе почти напълно опустял и двамата можеха да разговарят без опасението, че някой ще ги прекъсне.

Докато се разхождаха по тесните, посипани с чакъл пътеки, поговориха за доброто старо време, за общите си приятели от училище и за развитието на междупланетната политика напоследък. Едва когато достигнаха средната част на парка, разположена непосредствено под центъра на огромния купол, боядисан в синьо, Купър започна да говори по същество.

— Слушай, Чандра, ти си в течение на всичко, което става на Луната. Знаеш, че съм дошъл тук, за да напиша поредица от репортажи по поръчка на КАООН. Надявам се после на тяхна основа да съставя книга. Защо би трябвало хората да крият разни неща от мен?

Чандра не бе от най-динамичните събеседници. Никога не бързаше, когато трябваше да отговаря на въпроси. Думите му се процеждаха твърде бавно през ръчно издяланата му баварска лула.

— Кои хора? — попита най-сетне той.

— Наистина ли не знаеш? — вдигна вежди Хенри.

Главният инспектор поклати глава.

— Нямам си и представа — отговори и Купър разбра, че казва истината. Чандра можеше и да я премълчи, но никога не лъжеше.

— Страхувах се, че ще получа именно такъв отговор. Е, щом и ти не знаеш нищо, ще споделя с теб подозренията си. Има нещо, което ме плаши. Службата за медицински изследвания гледа да не ме допуска много-много до себе си.

— Хм — отвърна Чандра, извади лулата от устата си и замислено я погледна.

— Само това ли можеш да ми кажеш?

— Ами, ти всъщност не ми даде кой знае каква информация. Не забравяй, че съм просто ченге. Не притежавам твоето журналистическо въображение.

— Мога да ти кажа само, че на колкото по-високо равнище провеждам срещите си в медицинската служба, толкова по-хладно се отнасят към мен. При последното ми идване тук всички се държаха дружески и ми разказаха някои много интересни неща. Сега обаче не мога даже и да се срещна с директора. Винаги е или много зает, или на обратната страна на Луната. Впрочем, що за човек е той?