Артър Кларк: Юпитер пет

— Елате в моята кабина. Искам да обсъдя нещо с вас.

Те отсъстваха доста дълго. Когато се върнаха, и двамата бяха изпълнени със злорадо очакване. Професорът носеше лист хартия, покрит с цифри. Той отиде до предавателя и се свърза с „Хенри Люс“.

— Слушам! — Мериън се обади толкова бързо, че стана ясно — очаквала бе нашето повикване. — Решихте ли вече да се откажете? Тази игра започна да ми доскучава.

Професорът гледаше мрачно екранния й образ.

— Мис Мичъл — отговори накрая той, — вие явно не сте приели нещата насериозно. Поради това възнамерявам да организирам специално за вас една малка демонстрация. Ще поставя вашия работодател в ситуация, при която той ще гори от нетърпение да го измъкнете от нея колкото е възможно по-бързо.

— Така ли? — попита Мериън хладнокръвно.

По гласа й долових, че веднага схвана за какво всъщност ставаше въпрос.

— Не ми се вярва — продължи спокойно професорът, — да разбирате особено от небесна механика. Не? Е, това е твърде лошо, но аз се надявам, че вашият пилот ще потвърди всичко, което ще ви кажа. Нали, Хопкинс?

— Давайте — разнесе се някъде изотзад един глас, в който личеше старание да мине за неутрален.

— И така, слушайте внимателно, мис Мичъл. Най-напред искам да ви напомня колко несигурна е нашата позиция на този спътник. Достатъчно е само да погледнете през илюминатора и да видите колко близо се намираме до Юпитер. Едва ли трябва да ви обяснявам, че Юпитер има най-силното гравитационно поле измежду всички планети. Следите ли мисълта ми?

— Да — потвърди Мериън, чийто глас издаваше, че вече бе разколебана и не се владееше напълно.

— Отлично. Този малък наш свят се завърта около Юпитер за около дванадесет часа. Има една известна теорема, според която ако едно тяло започне да пада от орбита към съответен център на привличане, ще бъдат потребни нула цяло, едно и седем в период от продължителността на обиколката, за да завърши падането си. Иначе казано, всяко тяло, което започне да пада оттук към Юпитер, ще стигне до центъра на планетата за около два часа и седем минути. Сигурен съм, че капитан Хопкинс ще се съгласи с това.

След известна пауза чухме Хопкинс да казва:

— Е, не мога да потвърдя точността на приведените Цифри, но те вероятно са правилни. Във всеки случай нещата стоят приблизително така, както вие ги описвате.

— Превъзходно — продължи професорът. — Сигурен съм, че вие разбирате — едно падане до центъра на планетата е чисто теоретичен случай. Ако един предмет бъде хвърлен оттук, на практика той ще достигне до горните слоеве на атмосферата на Юпитер за много по-късо време. Надявам се, че не ви отегчавам?

— Не — отвърна плахо Мериън.

— Радвам се да чуя това. Та така, капитан Сърл изчисли заради мен реалното време и то възлиза на около един час и тридесет и пет минути, плюс-минус няколко минути. Не можем да гарантираме абсолютна точност, ха-ха! Вие несъмнено сте забелязали, че нашият спътник има прекалено слабо гравитационно поле. Скоростта, необходима на едно тяло, за да се освободи от това поле, т.е. да напусне орбитата си около спътника, е само около десет метра в секунда. Всеки предмет, който бъде изхвърлен от спътника с по-голяма от тази скорост, никога вече няма да се върне обратно. Прав ли съм, мистър Хопкинс?

— Абсолютно прав.

— Тогава нека да стигна до същината на въпроса. Ние ще отведем мистър Мейс на разходка. Точно когато се окажем под Юпитер, ще вземем ракетните му пистолети, с които може да се придвижва по свое собствено желание, и ще му… придадем известно ускорение. Ние ще бъдем готови да го приберем с нашия кораб веднага след като върнете откраднатата от вас чужда собственост. В съответствие с това, което ви разказах току-що, вие сигурно разбирате колко жизнено важна роля в случая играе времето. Час и тридесет и пет минути е твърде кратък срок, нали?

— Професоре — ахнах аз, — нима ще сторите това!

— Млъкнете! — прекъсна ме грубо професорът — Е, Мис Мичъл, какво ще кажете?

Мериън се взираше в професора със смесица от ужас и неверие.

— Вие просто блъфирате! — извика тя. — Не вярвам, че ще направите подобно нещо! Екипажът няма да ви позволи!

Професорът въздъхна.

— Така значи — каза той. — Капитан Сърл, мистър Гроув, вземете затворника и следвайте моите указания.

— Да, сър! — отговори тържествено Сърл. Мейс беше уплашен, но все така неотстъпчив.

— Какви ги вършите? — възмути се той, когато подадоха скафандъра.