Артър Кларк: Юпитер пет

Отговорът дойде само след няколко минути. И той също беше зашифрован. Докато изчаквахме новия развой на събитията, свикахме военен съвет. Професорът вече навлизаше в етап, когато упоритостта му го подтикваше да не се спира пред нищо. Беше разбрал, че е сгрешил в преценката си и това го вбесяваше.

Мисля, че Мейс си даваше сметка за състоянието му, тъй като се върна с подкрепление. Придружаваше го неговият пилот Доналд Хопкинс, който явно се чувстваше неловко.

— Успях да уредя нещата, професоре — заяви самодоволно Мейс. — Може да ми се наложи да почакам малко, но ще си тръгна оттук и без вашето съдействие. Все пак трябва да призная, че ако постигнем споразумение, това би ми спестило време и пари. Чуйте моето предложение: върнете ми горивото, а аз ще ви предам… ъ-ъ … сувенирите, които съм взел. Настоявам обаче да запазя за себе си „Мона Лиза“, дори ако това ще ми попречи да отлетя за Ганимед и ще ме задържи тук до средата на следващата седмица.

Тази реплика подтикна професора да избълва известен брой от онези проклятия, които са известни като „ругатни на дълбокия космос“, макар че те до голяма степен приличат на всички останали ругатни. След като изля гнева си, той като че ли се поуспокои или поне външният му вид не издаваше истинските му чувства.

— Драги ми мистър Мейс — каза той, — вие сте един абсолютен мошеник и при моите по-нататъшни взаимоотношения с вас аз ще действам без угризения на съвестта. Готов съм дори да използвам сила, защото зная законът ще ме оправдае.

Ние вече бяхме заели стратегически позиции до изхода. В този момент Мейс показа признаци на лека тревога и то не без основание.

— Не ставайте мелодраматичен — изрепчи се надменно той. — Сега сме в двадесет и първия век, а не през 1800-та година, в Дивия запад.

— През 1880 — поправи го Бил, който си падаше малко педант по отношение на точността при отразяването на историческите факти.

— Трябва да ви уведомя — продължи професорът, — че сте задържан, докато решим как да постъпим с вас. Мистър Сърл, отведете го в кабина „В“.

Мейс плахо отстъпи към стената с нервен смях.

— Професоре, това са детинщини! Не можете да ме задържите против волята ми. — Той погледна към капитана на „Хенри Люс“, търсейки поддръжка.

Доналд Хопкинс усилено почистваше някакво въображаемо парченце мъх от униформата си.

— Отказвам да се замесвам в лични дрязги — изтърси той, вземайки по този начин най-подходящото за всички засегнати решение.

Мейс му отправи поглед, с който би го убил, ако можеше, и неохотно капитулира. Ние се погрижихме да му осигурим достатъчно четива за отмора и го заключихме.

След отстраняването му професорът се обърна към Хопкинс, който разглеждаше със завист нашите горивни разходомери.

— Мога ли да приема, капитане — попита учтиво той, — че не желаете да се забърквате в мръсните дела на вашия работодател?

— Аз ще запазя неутралитет. Моята работата е да докарам кораба дотук и да го върна обратно. Вашите проблеми не ме засягат, оправете се помежду си.

— Благодаря ви. Мисля, че се разбираме прекрасно. Може би ще бъде най-добре да се върнете при своя екипаж и да му обясните каква е ситуацията. След няколко мину-ти ще ви потърсим отново по радиото.

Капитан Хопкинс се отправи с небрежна походка към вратата. Преди да напусне, той се обърна към Сърл.

— Между другото, Кингсли — проточи думите си той, — възнамерявате ли да приложите мъчения? Ако стигнете дотам, обадете ми се — имам някои интересни идеи в това отношение.

След това той си отиде и ни остави насаме с нашия заложник.

Мисля, че професорът се беше надявал на пряка размяна. Но той не бе взел предвид характера на Мериън.

— Пада му се на Рандолф — рече тя. — Пък и каква е разликата? При вас той ще се чувства толкова удобно, колкото и на нашия кораб, а и вие нищо не можете да му направите. Когато ви омръзне да се занимавате с него, обадете ми се.

Пълна безизходица! Ние бяхме твърде уверени в своите сили, а това не ни доведе до никъде. Бяхме пленили Мейс, но без полза.

Професорът стоеше гърбом към нас, гледайки мрачно през илюминатора. Исполинският диск на Юпитер почти изпълваше небето.

— Ще трябва да убедим тази дама, че не се шегуваме — каза той и рязко се извърна към мен. — Вярвате ли, че тя действително е привързана към този негодник?

— Хм… Не бих се изненадал, ако е така. Да, струва ми се, че е.

Професорът се замисли дълбоко, след това се обърна към Сърл: