Любомир Николов - Червей под есенен вятър

Строителят не изглеждаше удовлетворен. Той се въртеше в креслото си, прехвърляше поглед от събеседник на събеседник и накрая не издържа:

— Признавам, че досега научихме много неизвестни неща… е, поне за мене. Но вие така и не отговорихте на въпроса ми. Каква е връзката между статичния принцип и създаването на видеона?

— Още малко търпение — успокои го Лемхович. — Връзката е почти абсолютна. При статичния принцип компютърът поема грижата за неподвижното изображение. Логично е да се запитаме: а не можем ли да го натоварим и с движещия се образ?

— Това е вашата идея, нали? — възкликна чертожничката.

— Уви, не. За разочарование на своите почитатели трябва да кажа, че идеята е засягана много преди мен. През 2003 година я изказа Шарл Терлие, няколко месеци по-късно — Игор Мостовский… Да не говорим за многобройните публикации на подобна тема между 2010 и 2015 година. Преди двадесет години идеята за създаване на видеона вече съществуваше. И когато компютърната техника напредна достатъчно, оставаше само някой да се сети за идеите на Терлие и Мостовский и да ги приложи на практика. По една случайност аз бях първият. Това е всичко.

Отново настъпи мълчание. Водещият гледаше Лемхович с кисела физиономия. Беседата вървеше съвсем не в тая посока, която бе предвиждал.

— Професор Лемхович, вие сте първият… ъъъ… откривател, с когото се срещам — запъна се домакинята. — Извинете за любопитството. Спомняте ли си как възникна у вас мисълта за създаване на видеона?

— Разбира се, помня… Това беше много отдавна. Но чакайте, трябва да ви разкажа за Игнасио…

Игнасио седеше край вратата на колибата и се мъчеше да изглежда безучастен. Не помръдваше, само ъгълчето на устните му леко потреперваше, ала четиримата войници не се интересуваха от това. Под ръководството на сержанта те разхвърляха оскъдната покъщнина, преобърнаха старото дъсчено легло, раздърпаха сламеника и объркано се огледаха наоколо. В тясната колиба нямаше къде да се скрие човек.

— Тук е! — вбесено изрева дребният шишкав сержант. — Проклятие, казвам ви, че трябва да е тук!

Той изскочи пред входа, хвана Игнасио за раменете и го разтърси с всичка сила.

— Ти си го скрил, негоднико! Казвай къде е, или ще те подпаля заедно с колибата ти!

— Ваша воля, господин сержант — кротко наведе глава Игнасио. — Можете да правите каквото си искате, но от пладне насам не съм виждал жив човек. Послушайте съвета ми, оставете ме на мира и побързайте да потърсите вашия избягал роб на друго място, преди да е изчезнал завинаги.

Сержантът ядно плю настрани, избърса потта от челото си и отново влезе в колибата. Отвътре долетя отчаяният му глас:

— Трябва да е тук, трябва! Мадре де диос, сеньор Мадейра ще побеснее, като разбере, че сме го изтървали! Какво се хилите, проклетници? Да не мислите, че на вас ще ни се размине?

— Господин сержант, този човек сигурно е прав — несмело се обади един от войниците. — Нали виждате, че тук няма никой.

Игнасио се обърна. Застанал сред колибата, сержантът нервно хапеше устни и се колебаеше какво да реши. Не можеше да се отърве от чувството, че избягалият роб е скрит някъде наблизо. Но всяка минута забавяне намаляваше шансовете за успех на преследването.

— Негодници! Всички са негодници! — мрачно промърмори сержантът. — Хайде да вървим.

Впил напрегнат поглед в него, Игнасио не забеляза как зад гърба му пропълзя едра змия и бързо се вмъкна под дъсчената настилка на колибата.

— Дай път! — сърдито викна сержантът и изблъска Игнасио от дървеното стъпало, макар че имаше достатъчно място.

Един но един войниците излязоха от колибата. За миг сержантът спря и се огледа, избирайки посоката, в която да ги поведе. Игнасио въздъхна с облекчение. Още малко и щеше да се спаси от тях, а после нещата ставаха по-прости.

Внезапно от колибата се раздаде пронизителен крясък. Войниците смаяно се обърнаха. Пред очите им две от дъските на пода изхвръкнаха нагоре и от образуваната дупка изскочи полугол негър с посивяло от страх лице.

— Ето го! — тържествуващо изрева сержантът.

С едни скок негърът излетя през вратата и побягна към храстите. Войниците още не се бяха опомнили и само гледаха объркано подир него.

— Стреляйте, проклетници! — викаше сержантът. — Огън!

Един от войниците вдигна пушката и натисна спусъка, без да се цели. Прогърмя изстрел, но негърът продължаваше да тича. Вторият куршум също не го улучи. До храстите оставаха само десетина крачки, когато отекна третият гърмеж. Негърът изпъшка, хвана се за кръста и рухна на земята.