От люка почва да се издига задушаваща топлина, дяволите са принудени да влачат хората, защото са счупили вилите при опит да намушат някои от духовниците. В средата на картината сме застанали ние двамата и наблюдаваме спокойно. Ти си вземаш бележки, аз се освежавам от една бутилка и от време на време ти я подавам, за да пийнеш.
Сегиз-тогиз някой дявол, целият облян в пот от работа, ще се тръкне в нас, мъкнейки охранен поп, който забива пръсти в пясъка, за да не бъде отнесен до люка, и крещи до бога. Тогава демонът ще рече: «Извинявайте, мистър Том. Извинявайте, мистър Боби. Днес сме на голям зор». Аз ще предложа на дявола да смукне веднъж от питието, когато мине потен и окаден повторно за нов свещеник, но той ще отговори: «Благодаря, мистър Боби. По време на работа не се докосвам до ичкия!»
Ще стане адска картина, Том, ако съумеем да предадем цялата блъсканица и грандиозност.
— Струва ми се, че за днес изчерпахме кажи-речи всичко, което можем да измайсторим.
— Да, да, прав си — съгласи се Боби. — Пък и когато нахвърлям такива картини, без да искам, ожаднявам.
— Има един човек по име Бош, който е рисувал подобни картини твърде сполучливо.
— Оня, дето произвежда динамомашини ли?
— Не. Хиеронимюс Бош. Живял е много отдавна. Много добър художник. И Питер Бройгел е работил в същата област.
— И той ли е живял отдавна?
— И той. Много е добър. Непременно ще ти хареса.
— Но дяволите! — разпали се Боби. — Малко ме е еня за някакъв си старовремски художник. Пък и още не е настъпил краят на света, откъде накъде ще знае повече от нас за края на света?
— Ще бъде твърде трудно да се мерим с него.
— Не можеш ме убедиш — засегна се Боби. — Ще нарисуваме картина, с която ще го оставим далече зад нас.
— Какво ще кажеш да пийнем още по едно.
— Прав си. Забравих, че тук е бар. Да бъде благословена кралицата, Том. Забравихме, че днес й е празникът. Аз черпя за нейно здраве.
Той си наля малка чаша ром и подаде на Хъдсън бутилка жълт джин «Бууд» няколко лимона на един поднос, нож и шише индийски тоник «Шуепс».
— Приготви си сам твоето дяволско питие. Да вървят по дяволите тия измишльотини!
Томас Хъдсън си приготви коктейла, като сипа и няколко капки битер от бутилка с перо от чайка в тапата. Вдигна чашата и погледна към долния край на тезгяха.
— Какво пиете вие, двамата? Кажете без заобикалки.
— «Кучешка глава» — отговори единият от моряците.
— Да, «Кучешка глава» — потвърди Боби, като бръкна в качето с лед и подаде две изстудени бутилки бира. — Свършиха се чашите. Пияниците непрестанно ги трошат. Получи ли всеки питието си? Господа, за кралицата! Не вярвам да е заритала за нашия остров, нито очаквам тук да й хареса бог знае колко. Така или иначе, за кралицата, господа! Бог да я благослови!
Всички пиха за здравето на кралицата.
— Трябва да е необикновена жена — добави Боби. — Чини ми се малко надута. Кралица Александра винаги по ми е допадала. Мил човек. Ще отпразнуваме все пак рождения ден на кралицата достойно. Островът ни е малък, но патриотичен. Един от тукашните хора участвува в последната война и загуби едната си ръка. По-голямо доказателство за патриотизъм от това, здраве му кажи!
— Чий рожден ден е днес, казахте? — полюбопитствува единият от моряците.
— На кралица Мери Английска — обясни Боби. — Майката на сегашния крал-император.
— Оная, на чието име са нарекли кораба «Куин Мери», нали? — запита вторият моряк.
— Том — прошепна Боби. — Следващата наздравица ще пием само двамата помежду си.
Беше се свечерило вече и повяваше ветрец, който прогонваше комарите и папатаците. Всички лодки се бяха прибрали, като вдигаха аутригерите си, когато навлизаха в пролива, и сега стояха завързани за халките и кнехтите на трите пристана, които се издаваха от плажа навътре в пристанището. Морето се оттегляше бързо и светлините на яхтите играеха във водата, която изглеждаше зелена в сиянието им и се движеше толкова устремно, че образуваше водовъртежи около основите на кея и се блъскаше в кърмата на голямата яхта, където се беше събрала компанията. Покрай нея във водата, между ярките ивици, отразени от обшивката на корабчето, и небоядисаните колове на пристана, където висяха стари автомобилни гуми, които служеха за кранци и образуваха тъмни пръстени на фона на подводната скала, се бяха скупчили срещу течението заргани, привлечени от светлината. Тънки и дълги, лъщящи със същите зеленикави отблясъци като водата, рибите движеха само опашките си, не се хранеха, не играеха, стояха на едно място, омаяни от светлината.
Читать дальше