Гюстав Емар: Отмъщението на Червените бизони

Забелязвайки Луи Морен, дон Рамон нададе рев като тигър. Французинът се бе явил да му отнеме жертвата, която той вече считаше за своя. Дон Ремиго и двама бандити, стоящи до него, се присъединиха и четиримата заедно се нахвърлиха върху французина, смятайки да свършат с този ненавистен враг.

Но Опосум навреме забеляза опасността, на която се излагаше неговият приятел, и побърза да му се притече на помощ заедно с най-отбраните си воини.

Луи Морен с пушка в ръка смело очакваше приближаването на враговете.

— Е? — каза той подигравателно. — Ние пак се срещнахме, дон Рамон! Надявам се, че това ще бъде вече последната ни среща.

— И аз също се надявам на това, проклети французино! — извика мексиканецът с треперещ от гняв глас. — Умри, негоднико! — добави той, стреляйки в Луи Морен с пистолета си.

Французинът направи скок встрани, уби с приклада си един от бандитите, който падна като бик в скотобойна, а след това разби черепа и на втория злодей.

По този начин Луи Морен имаше пред себе си вече само двама противници.

— Оставете тези негодници на мене! — извика той на Опосум. — По-добре идете при ония, дето са още живи.

При тия думи той захвърли пушката си като съвършено безполезна вече вещ и държейки в едната ръка дългата си шпага, а в другата револвер, смело нападна стоящите пред него двама мексиканци.

В това време дон Мигел, без да обръща внимание на сериозната си рана, зърна съюзниците, които бе довел неговият приятел и поддържан от опияняващата треска на битката, се повдигна, опря се на взетата от земята шпага и полека се домъкна до мястото, където в тази минута се водеше двубоят на смъртта. Тук дон Мигел не бе вече в състояние да овладее яростта си и политайки към дон Ремиго, го прониза с шпагата.

Мексиканецът с вик на ярост улови врага си през кръста и се търкулна с него на земята, където, преплетени един в друг като две змии, двамата започнаха да се душат.

Мъчно беше да се предвиди какъв би бил изходът от тази страшна борба, ако не бе се намесил Опосум. Той улови дон Ремиго за косата, извърна със сила главата му назад и заби ножа си в гърлото му.

Мексиканецът направи ужасен скок и рухна на земята. Той бе мъртъв.

Що се отнася до дон Рамон, неговата участ бе още по-ужасна: Луи Морен го бе обезоръжил и въпреки енергичната съпротива, успя да го хване и вземе в плен.

Битката свърши.

От целия отряд бандити, нападнали лагера, жив бе останал само един — дон Рамон.

С обичайното си великодушие дон Луи Морен поиска да пощади живота му, но Опосум се възпротиви.

— Отровните змии трябва да се убиват — каза той. — Този човек е змия и той ще умре… Той принадлежи на Червените бизони; воините команчи ще го привържат към стълба на мъченията.

Французинът се опита да накара неумолимия главатар да разбере, че даже и към най-заклетите си врагове трябва да се отнасяме милосърдно, но Опосум не искаше нищо повече да слуша и заповяда на индианците да отведат дон Рамон.

Същата вечер негодникът беше привързан към стълба на мъченията. Неговото наказание бе ужасно. Той викаше смъртта цели седем дълги часа, преди тя да сложи край на страданията му.

Пътниците, чиято численост бе намаляла, бяха повече или по-малко ранени и не можеха да продължат пътуването. Принудиха се да приемат предложението на Червените бизони да си починат при тях и да възобновят силите си.

Единствен французинът сякаш не знаеше ни умора, ни почивка. Като съпроводи групата до лагера на команчите, той самият, при все че бе изпратил вече Мечето в асиендата Агуас Фрескас, веднага се сбогува с всички и замина да ускори пристигането на подкрепата, фургоните и каретите — всичко това беше крайно необходимо предвид бедствието, сполетяло кервана.

Неговото отсъствие обаче продължи само един ден. Той срещна Мечето на няколко мили от лагера начело на един многочислен отряд пеони, които бяха взели със себе си всичко, каквото беше нужно за нещастните пътници.

Състоянието на младите момичета внушаваше сериозно безпокойство. Вследствие на силните вълнения, преживени от тях в борбата с опасностите, на които така дълго бяха подхвърлени, особено по време на последната битка, те заболяха от нервно разстройство. Болестта се изразяваше в силна отпадналост и симптомите ставаха от ден на ден все по-тревожни.

Но пристигането на помощта и заедно с това съобщението, че всичко е готово за продължаване на пътуването и че вече не ги заплашва никаква опасност, се оказаха най-доброто лекарство и момичетата започнаха бързо да се възстановяват.