Гюстав Емар: Отмъщението на Червените бизони

— Да, съдейки по всичко, така трябва да е било — съгласи се с него канадецът. — Сега да решим какво ще правим по-нататък: дали да вървим към индианския лагер, или да разгледаме околността, за да се убедим, че следите не са се отклонили някъде встрани.

— Доня Сакрамента не е продължила по посока към лагера и затова няма защо да отиваме там да я търсим… Ето, вижте: на пътеката по-нататък се виждат само следите на мъжки крака — тези следи оставих аз, когато ходих през нощта в лагера на червенокожите.

— Да потърсим тогава следите.

— А! — извика французинът, правейки заплашителен жест. — Зле ще си изпати онзи, който се е осмелил да похити бедното момиче!

И те веднага започнаха да търсят следите с цялата ловкост и хитрост на опитни ловци.

Търсенията не продължиха много и те скоро откриха следите на герилеросите, които, макар и да се представяха за червенокожи, изглежда, съвсем не бяха запознати с науката да скриват дирите си.

По тревата се виждаха следи, толкова големи и отчетливи, че това обстоятелство отново накара ловците да се замислят: те не вярваха, че тези следи са сегашни. Ако младото момиче бе заловено от червенокожите, те непременно щяха да вземат необходимите предпазни мерки, а това по всяка вероятност беше лъжлива следа с цел да измами преследвачите и да ги накара да загубят скъпото си време в безплодни търсения.

Обаче ловците скоро забелязаха следите на младото момиче, слабо отпечатани на пясъка между по-дългите и много по-силно отпечатани стъпки на заловилите я мъже.

— Сега вече не може да има никакво съмнение — каза Луи Морен, — всичко е съвсем ясно. Двамата мъже, седящи в засада в тези шубраци, са хванали доня Сакрамента й са я отвели в плен; ето пътят, по който са тръгнали — това е истинска следа. И аз съм убеден, че доня Сакрамента е била заловена не от индианци.

— От кои тогава?

— От кои? — повтори Луи Морен. — Заловена е от същите ония хора, които вие заподозряхте от самото начало, някои от шайката на дон Рамон, а може би и самият дон Рамон; само белите, непознаващи обичаите в прерията могат да оставят след себе си такива следи.

— Значи младото момиче е загинало — каза канадецът с тъга.

— Кой знае!.. Не трябва още да се отчайваме… Бог е справедлив и не ще допусне да се извърши такова престъпление… Да вървим по-скоро — може би ще стигнем навреме, за да спасим нещастното момиче.

И двамата смели ловци отново тръгнаха.

Изминаха няколко часа. Ловците вървяха все напред, без да продумат нито дума. Всеки от тях започваше да чувствува как в душата му се загнездва отчаянието и те бяха почти готови да се откажат от по-нататъшните търсения, когато изведнъж до ушите им достигнаха отдалечени викове — викове на скръб. И те като понесени върху криле бързо се спуснаха напред.

Пълзешком, като змии, те стигнаха до края на една доста голяма гора и тук видяха доня Сакрамента, седнала на земята притеснена и отчаяна, а до нея двамата бандити, които с нещо я заплашваха — поне така им се бе сторило. Тогава, без да си кажат нито дума, а разменяйки си само по един поглед, те свалиха пушките си и гръмнаха.

Бандитите паднаха смъртно ранени.

Голяма бе радостта на младото момиче, освободено така неочаквано от плена.

— Да бягаме! Да бягаме! — завика тя, обляна в сълзи. Но вместо да бяга, падна в безсъзнание в ръцете на Луи.

— Бедното дете! — прошепна французинът. — Изпитанията се оказаха не по силите му.

И той я вдигна със силните си ръце и леко я сложи на тревата.

— Това е припадък — продължи французинът, — но радостта не убива и тя скоро ще дойде на себе си… А сега да видим кои са тия негодници.

— Изглежда, са червенокожи — презрително проговори канадецът.

— Не вярвам — възрази французинът. — Във всеки случай трябва да ги видим.

При тия думи той се приближи до негодниците, гърчещи се в предсмъртни конвулсии, и ги ритна с крак.

— Бях съвсем уверен в това — проговори той след минута. — Това са разузнавачите на дон Рамон, нашите стари познати… Погледнете ги, Сан Армандо, това са същите негодници, които така подло избягаха от нас и искаха да ни предадат на враговете.

— Кълна се в Бога, това наистина са те! — каза канадецът. — Да, това са герилеросите, наети от дон Мигел. Такива гадове трябва да се убиват без милост.

И преди Луи Морен да успее да каже поне една дума, неумолимият канадец вдигна пушката си и с два удара с приклада доуби злодеите.