Гюстав Емар: Отмъщението на Червените бизони

Безразсъдни падна, сериозно ранен. Боят започна, но благодарение на предпазните мерки, взети от мексиканците, червенокожите въпреки стремителното си нападение бяха посрещнати от убийствен огън и се видяха принудени да отстъпят.

Всичко това стана почти мигновено.

Нападението, а после бягството и изчезването на червенокожите бяха толкова бързи, че внезапно дълбоко безмълвие замени шума на битката и ако пътниците не бяха видели пред себе си трима от своите приятели, търкалящи се в предсмъртни гърчове на земята, можеше да им се стори, че всичко това е било сън.

Виковете и гърмежите на индианците събудиха дон Мигел и дон Гутиерес, а след това изпод навеса се показаха и младите момичета, треперещи от страх.

Странно подозрение се бе появило в главата на французина и той много искаше да си го изясни.

— Каквото и да казваме, тук не е минало без участието на дон Рамон — каза той накрая и обръщайки се към дон Мигел, добави: — Слушайте, аз ще изляза от лагера… Това е необходимо… Няма да се бавя много. През това време вие се отбранявайте и по никакъв начин не рискувайте да напускате лагера! Враговете, които ни нападнаха, са много по-страшни, отколкото мислите… Аз сам ще отида на разузнаване. — А Когато дон Гутиерес и дон Мигел започнаха да му възразяват, той сурово им каза: — Нито дума повече!.. Сега е скъпа всяка минута!.. Прощавайте!.. Сан Армандо, вървете с мен!

Ловецът прескочи окопа и се скри заедно с канадеца.

Измина половин час — цяла вечност. Изведнъж се раздадоха няколко изстрела, а след това пак настъпи мъртва тишина.

— Те са го убили! — извика дон Мигел. — О, аз ще отмъстя за него!

И под влиянието на гнева младият човек за няколко минути успя да организира защитата и въодушеви малобройните защитници на бивака, видимо силно изплашени от неочакваното нападение на червенокожите.

Индианците съвсем не мислеха да се отказват от намерението да завладеят лагера и сега действуваха по строго обмислен план, твърдо решени да успеят този път. От лагера добре се виждаше как индианците кършат клони от дърветата, макар испанците да не разбираха, за какво правят това.

— Почакайте малко, сеньор — каза Марсо на дон Мигел, — и ще узнаете, ще видите със собствените си очи. От тези клони те ще направят големи купчини вместо щитове за защита от нашите куршуми и ще започнат да се приближават към лагера, а после, като стигнат до окопа, ще ги запалят и ще ги хвърлят в лагера…

— Боже мой! Защо дон Луис в такъв случай ни напусна? — проговори дон Мигел.

— Потърпете малко, сеньор — повтори канадецът своя любим израз. — Господин Луи си е съставил съвсем друга представа за тези индианци.

— Каква представа? — запита дон Гутиерес.

— Е — продължи канадецът насмешливо, — на него му се струва, че тези червенокожи съвсем не са червенокожи, а също такива бели, както сме и ние с вас.

— Нима? — изтръгна се възклицание у испанците.

— Това се случва, и то доста често. Според мене няма нищо чудно, ако и сега бъде същото… За мене е подозрително, че индианците ни нападат нощем. Червенокожите обичат да спят и се сражават само при светлината на слънцето.

Тези разсъждения на канадеца не можеха, разбира се, да успокоят дон Гутиерес и неговия племенник, но те замълчаха и с това прекратиха разговорите.

— Пригответе се! — извика изведнъж ловецът. — Или много се лъжа, или върху нас отново ще бъде извършено нападение.

— По места! — извика дон Мигел.

Всички се хвърлиха към окопа с твърдото намерение по-скоро да бъдат убити, отколкото живи да попаднат в плен на индианците.

Канадецът не бе излъгал: червенокожите се приближаваха към окопа, но този път вървяха бавно, в строг ред, укривайки се старателно зад огромните клони, които държаха пред себе си.

Те се придвижваха скупчени по няколко души по такъв начин, че зад тях можеха да се укрият другите индианци, които непрекъснато стреляха към лагера.

По заповед на дон Мигел пеоните; прикрити зад фургоните и дънерите на дърветата, още не бяха отговорили с нито един изстрел на неприятелския огън.

Неприятелите, макар и бавно, се приближаваха до окопа и скоро щяха да се намерят на върха на хълма.

Така изминаха няколко минути, в продължение на които двете страни замлъкнаха и се готвеха за последната борба.

Изведнъж индианците хвърлиха защитаващите ги клони и се затичаха към окопа, издавайки страшни викове.

Започна се ръкопашен бой; от едната и от другата страна на земята падаха ранени и убити.