Стивън Кинг: Очите на дракона

Томас не бил спрял, за да помисли, какво щял да направи, ако вратата на бащините му покои била заключена. Питър също не го направил. По-рано тя никога не се заключвала, не била заключена и сега.

Питър не трябвало да направи нищо друго, освен да натисне бравата. Влетял в стаята, а другите след него. Фриски лаела яростно, козината й била настръхнала. Фриски разбирала естеството на нещата по-добре, гарантирам за това. Приближавало се нещо, нещо с черна миризма, подобно на отровните газове, които понякога убивали въглекопачите в Източното баронство, когато техните тунели станели твърде дълбоки. Фриски щяла да се бие със собственика на тази миризма, ако трябва, да се бие и дори да умре. Но ако можела да говори, Фриски щяла да им каже, че черната миризма която ги следва отзад не принадлежи на човек. Преследвало ги чудовище, някакво ужасно То.

— Питър, какво… — започнал Бен, но Питър не му обърнал внимание. Той знаел какво му трябва. Прекосил помещението с изтощените си, треперещи крака, погледнал нагоре към главата на Деветака и се протегнал за лъка и стрелата, които от край време висели там. Но ръката Му замръзнала.

Нямало ги и двете.

Денис, който вървял последен, затворил вратата след себе си и спуснал резето. В този момент ужасен удар разтърсил вратата. Яките дървени греди, обковани с железни ленти, избумтяли.

Питър погледнал през рамо, очите му се разширили. Денис и Нейоми се свили назад, Фриски стояла пред господарката си и ръмжала. Още малко и очите й щели да изскочат.

— Пуснете ме! — крещял Флаг. — Пуснете ме през тази врата!

— Питър! — извикал Бен и извадил меча си.

— Отдръпнете се! — наредил Питър с висок глас. — Ако ви е мил животът, отдръпнете се! Всички, бързо.

Дръпнали се назад, тъкмо когато юмрукът на Флаг, който сега изпускал син пламък, отново халосал вратата. Панти, резе и железни обкови се пукнали едновременно и шумът бил като при изгърмяване на топ. Сини пламъци проточили тесни езици през пролуките между дъските. Яките плоскости се разпаднали. Парчета дърво се разхвърчали като трески. Рамката на вратата се задържала още миг, след което паднала шумно.

Флаг стоял в коридора с отметната назад качулка. Лицето му било восъчно бледо, устните — кървавочервени, зъбите — оголени. Очите му изпускали огнени пламъци.

В ръка държал тежката секира.

Постоял неподвижно за миг, после влязъл. Погледнал наляво и видял Денис. Погледнал надясно и забелязал Бен и Нейоми с Фриски, ръмжаща и готова за скок. Очите му ги обходили, запомнили и отметнали за бъдещи времена. Той си проправял път през остатъците от вратата, втренчен единствено в Питър.

— Падна, но не умря — казал той. — Сигурно си мислиш, че твоят бог е бил великодушен. Но аз ти казвам, че моите собствени богове те запазиха за мен. Моли се на твоя бог сега сърцето ти да се пръсне в гърдите. Падни на колене и се моли за това, защото аз ти казвам, че смъртта, която съм ти приготвил, ще бъде по-лоша от всяка, която би могъл да си представиш.

Питър продължавал да стои, където бил, между Флаг и стола на баща си, където седял Томас, още незабелязан от никого. Питър посрещнал жестокия поглед на Флаг без да трепне. За момент Флаг сякаш се стъписал от неговата твърдост, но след това нечовешката му усмивка отново се появила.

— Ти и приятелите ти ми причинихте огромни неприятности, мили ми принце — изсъскал Флаг. — Наистина огромни. Би трябвало отдавна да съм прекъснал мизерния ти живот. Но сега дойде краят на всички неприятности.

— Познавам те — отговорил Питър. Не бил въоръжен, но гласът му бил твърд и безстрашен. — Мисля, че и баща ми също те познаваше, въпреки че беше слаб. Но сега приемам кралския сан и аз ще ти заповядвам, демоне!

Питър се изправил с цялото си величие. Пламъците в камината се отразявали в очите му и те сякаш пламтели. В този миг с всяка своя фибра Питър бил крал на Делейн.

— Изчезвай оттук. Напусни Делейн и го остави зад гърба си сега и завинаги. Изгонен си. МАХАЙ СЕ!

Питър изрекъл това с глас много по-гръмогласен от своя собствен. Изрекъл го с гласовете на всички крале и кралици, живели някога в Делейн, още от времената, когато замъкът не представлявал нищо повече от няколко колиби, струпани от кал, когато хората се сгушвали един до друг около огньовете си и тръпнели от ужас пред вълчия вой, носещ се в зимните нощи, когато троловете кряскали и пищели във Великите гори на отдавна отминалите дни.