Стивън Кинг - Очите на дракона

Силната ръка на Бен сграбчила рамото му и той разбрал, че всичко било истина, всичко, което ставало.

— Питър, добре ли си? Наистина ли си добре?

— Дори не съм ранен — отвърнал той. — Трябва да изчезваме оттук.

— Кралю мой! — извикал Денис и паднал на колене пред замаяния Питър, ухилен със същата глупава усмивка като зашеметен. — Завинаги ще ти бъда верен! Кълна…

— По-късно ще се закълнеш! — рекъл Питър и се засмял пряко волята си. Както Бен го бил издърпал на крака, така и той изправил Денис. — Да се махаме!

— През коя порта? — попитал Бен. Той знаел, както и Питър, че Флаг вече лети по стълбите надолу. — Идват от всички страни, както разбирам по звука.

Всъщност Бен разбирал, че всяка посока била подходяща за битката, която със сигурност щяла да се състои и да се превърне в лобно място за тях. Но замаян или не, Питър чудесно знаел къде иска да отиде.

— Към Западната порта! — казал той. — Бързо! Тичайте!

Четиримата затичали, а Фриски ги следвала по петите.

На петдесет метра от Западната порта групата на Питър срещнала седмина одрямани, объркани стражи. Повечето от тях се били скрили от бурята в една от топлите готварници на замъка, пили медовина и си обяснявали един другиму, че ей на и те щели да имат какво да разказват на внуците си. Те не знаели и половината от това, което трябвало да разкажат на внуците си, когато то се случило. „Водачът“ им бил младеж само на двадесет години, същинско орле… както бихме се изразили ние, но само външно, струва ми се. Той не бил пил нищо и бил относително нащрек. А и бил решен да изпълни дълга си.

— Спрете в името на краля! — извикал той, когато групата на Питър се приближила към неговата незначително по-многобройна групичка. Опитал се да издаде заповедта си гръмогласно, но един разказвач трябва да се придържа към истината, поне доколкото може, и се налага да ви кажа, че гласът на „орлето“ приличал повече на писукане, нежели на гръм.

Питър, естествено, не бил въоръжен, но Бен и Нейоми носели къси мечове, а Денис имал ръждясалия си нож. И тримата веднага застанали пред Питър. Ръцете на Бен и Нейоми се насочили към ножниците, а Денис вече бил извадил ножа.

— Спрете! — извикал Питър и неговият глас прозвучал като гръм. — Не е необходимо да вадите оръжието си!

Изненадан, даже шокиран, Бен погледнал към Питър. Питър пристъпил напред. Застанал с изкрящи очи и с брада, разрошена от извилия се лек, студен вятър. Бил облечен в износени дрехи на затворник, но лицето му излъчвало кралско величие.

— Спрете в името на краля, викаш ти — рекъл Питър и спокойно направил, няколко крачки към изплашеното „орле“, докато гърдите им почти се опрели, нямало и десет сантиметра между тях. Стражът отстъпил крачка назад, независимо, че мечът му бил изваден, а Питър стоял с голи ръце. — А аз ти казвам, орле: Аз съм кралят.

Стражът облизал устни. Погледнал към хората си.

— Но… — започнал той. — Вие…

— Как се казваш? — тихо попитал Питър.

Момъкът зяпнал. Той можел да прободе Питър за секунда, но само зяпнал безпомощно като риба на сухо.

— Попитах за името ти, орле.

— Милорд… искам да кажа… затворник… аз… — Младият войник още веднъж затърсил думи, а после безпомощно отвърнал: — Казвам се Галън.

— И знаеш кой съм аз, нали?

— Да — изръмжал един от останалите. — Знаем, че си убиец.

— Не съм убил баща си — спокойно заявил Питър. — Кралският магьосник го направи. Сега ни следва по петите и аз ви съветвам, съвсем сериозно ви съветвам да се пазите от него. Скоро той повече няма да вреди на Делейн, обещавам това в името на баща си. И тъкмо затова сега трябва да ме пуснете да мина.

Настъпило дълго мълчание. Галън отново вдигнал меча си, сякаш да прободе Питър. Питър не трепнал. Дължал една смърт на боговете, имал дълг към тях, откакто се бил появил като плачещо, голо бебе от корема на майка си. Имал същия дълг, който е присъщ на всеки мъж или жена, на всяко живо същество. И ако било дошло времето да го плати, то нека станело така… но той бил истинският крал, а не бунтовник или узурпатор и нямало да бяга, нито да се отдръпне и да остави приятелите си да наранят този момък.

Мечът се разлюлял. След това Галън го отпуснал и острието на оръжието опряло в замръзналия калдъръм.

— Пуснете ги да минат — промърморил той. — Я го убил, я не. Всичко, което знам, е, че туй е кралска мръсотия и няма да стъпна в нея, за да не потъна като в плаващ пясък между разните му там крале и принцове.