Стивън Кинг - Очите на дракона

Видял, че помещението не се било променило изобщо. Препарираните глави все още висели там — лосът Бонзи, рисът Кресльо, голямата бяла мечка от север Зъбла… И разбира се, тази на Деветака, драконовата, през която той сега наблюдавал, с лъка на Роланд и стрелата Врагобой, монтирани над нея.

Бонзи… Кресльо… Зъбла… Деветака.

Спомням си имената на всички тях, помислил Томас с известно учудване. Спомням си и за теб, татко. Бих желал да беше жив сега и Питър да бе на свобода, дори това да означаваше, никой никога да не си спомни, че и аз съществувам. Поне щях да мога да спя нощем.

Някои от мебелите били покрити с прашни бели чаршафи, но не всичките. Камината тъмнеела студена, но огънят бил стъкнат. С нарастващо учудване Томас забелязал, че дори старият халат на баща му все още бил там, висял на обичайното си място на кукичката до вратата на банята. Камината студенеела, но искала само едно драсване, за да запламти, да запращи и да излъчи топлина, а стаята чакала баща му да направи същото за нея.

Изведнъж Томас усетил в себе си странно, почти зловещо желание. Искал да влезе в тази стая. Копнеел да запали огъня, да облече халата на баща си. Жадувал да изпие чаша от бащината медовина. Щял да я изпие, даже и да се била развалила, дори да горчала. Мислел… мислел, че би могъл да заспи там.

Тъжна, изнурена усмивка озарила лицето на момчето и то решило да направи всичко това. Дори не се страхувало от духа на баща си. Почти се надявало той да се появи. Ако го сторел, то би могло да каже на баща си нещо.

Томас би могъл да каже на баща си, че съжалява.

— ИДВАМ, ПИТЪР! — ухилен крещял Флаг. Миришел на кръв и смърт, очите му били огненочервени. Размахал секирата, тя изсвистяла и последните капки от кръвта се разлетели и се размазали по стената. — СЕГА ИДВАМ! ИДВАМ ЗА ГЛАВАТА ТИ!

Нагоре, все по-нагоре. По-високо и по-високо. Той бил дявол, наумил си убийство. Сто. Сто двайсет и пет…

— По-бързо — задъхано казал Бен на Денис и Нейоми. Температурата отново се понижавала, но те тримата се потели. Част от потта им идвала от напрягане — тримата работели доста усърдно. Но по-голямата част от нея се дължала на страх. Можели да чуят как Флаг крещи. Дори Фриски, която имала смело сърце, изпитвала страх. Била се отдръпнала малко, седяла на задните си лапи и треперела.

— ИДВАМ, МАЛКО ПАЛЕ! — Вече по-близо, гласът му бил по-равен, ехото по-слабо. — ИДВАМ, ЗА ДА НАПРАВЯ ТОВА, КОЕТО ТРЯБВАШЕ ДА СЪМ НАПРАВИЛ ОТДАВНА! — Размахвал секирата и двете й остриета свистели.

Този път възелът станал.

Помогнете ми, богове, помислил Питър и още веднъж погледнал назад, откъдето идвал звукът на усилващия се, крещящ глас на Флаг. Богове, помогнете ми сега!

Питър прехвърлил единия си крак през прозореца. Възседнал перваза, сякаш бил седло — единият му крак стъпвал на каменния под в стаята, а другият висял във въздуха. В скута си държал навитото въже и желязната пръчка от леглото. Хвърлил въжето от прозореца и го наблюдавал, докато падало. На половината път надолу се заплело и объркало и Питър загубил доста време да го тръска, както рибар оправя въдицата си, преди то отново да се заспуска свободно.

След това бързо отправил последна молитва, хванал желязната пръчка и я препречил от вътрешната страна на прозореца. Въжето му, завързано в средата й, висяло надолу. Питър прехвърлил навън и другия си крак като се придържал към желязната пръчка за по-сигурно и за миг останал седнал на дъската. После се извил и вече се опирал с корема си на дъската. Краката му висели надолу. Желязната пръчка била здраво закрепена.

Питър пуснал лявата си ръка от пръчката и се хванал с нея за тънкото въже. За миг останал неподвижен, докато се борел със страха си.

След това затворил очи и пуснал пръчката и с дясната си ръка. Вече цялото му тегло било върху въжето. Напълно му се бил поверил. За добро или за зло, животът му зависел изцяло от салфетките. Питър започнал да се спуска.

— ИДВАМ…

Двеста.

— ЗА ГЛАВАТА ТИ…

Двеста и петдесет.

— МОЙ СКЪПИ ПРИНЦЕ!

Двеста седемдесет и пет.

Бен, Денис и Нейоми можели да наблюдават Питър. Тъмна мъжка сянка на фона на закръглената стена на Иглата, високо над главите им, много по-високо, отколкото и най-смелият акробат би се осмелил да се качи.

— По-бързо — почти стенел Бен. — Заради живота на всички ни… Заради неговия живот!