Стивън Кинг - Очите на дракона

Но я била видяла от водата, а дори и да не била, имала своя нос и знаела, че е там.

Това е Флаг, помислил замаяният от съня разсъдък на Денис, когато тъмната сянка с пламтящите очи се надвесила над него. Флаг е, открил ме е и сега ще прегризе със зъби гърлото ми…

Опитал се да извика, но не успял да издаде нито звук.

Устата на новодошлия действително се отворила. Денис видял огромни бели зъби… и голям топъл език започнал да го ближе по лицето.

— Вълк! — възкликнал Денис и се опитал да изтика нещото настрана. Усетил лапи на двете си рамена и паднал назад върху дюшека от салфетки като победен борец. Близ-близ, близ-близ.

— Вълк! — повторил Денис и тъмната космата сянка изгъгнала ниско и дружелюбно, сякаш казвала: Това го знам, радвам се, че те виждам.

— Фриски! — дочул се шепот от тъмнината. — Тихо, Фриски! Никакви звуци!

„Тази тъмна сянка не е Флаг. Това е едно извънредно огромно куче — куче, което за удобство твърде много прилича на вълк“ — помислил Денис. Когато момичето заговорило, кучето се дръпнало встрани и седнало. Гледало щастливо към Денис и опашката му приглушено потупвала по леглото от салфетки.

От тъмнината изникнали още две сенки, едната по-висока от другата. Не бил Флаг, това поне му станало ясно. Стражи от замъка, в такъв случай. Денис сграбчил ножа си. Ако боговете бъдели снизходителни, може и да успеел да се отърве от тях. Ако ли не, поне щял да се опита да умре достойно в служба на краля.

Двете фигури поспрели недалеч от него.

— Хайде! — подканил ги Денис и вдигнал смело ножа (всъщност той представлявал само едно джобно ножче, доста ръждясало и тъпо). — Първо вие двамата, а после и дяволското ви куче!

— Денис? — Гласът прозвучал странно познато. — Денис, намерихме ли те наистина?

Денис понечил да отпусне ръка, но след това отново вдигнал високо ножа.

Сигурно било трик. Сигурно. Но гласът толкова много приличал на…

— Бен? — прошепнал той. — Бен Стаад ли е?

— Да, аз съм Бен — потвърдила по-високата сянка и радост изпълнила сърцето на Денис. Сянката започнала да се приближава. Разтревожен, Денис отново вдигнал ножа.

— Чакай! Имаш ли светлина?

— Да, огниво.

— Драсни го.

— Сега.

След миг голяма жълта искра, със сигурност опасна в това помещение, натъпкано със сухи памучни салфетки, проблеснала в мрака.

— Ела насам, Бен — казал Денис, промърморил някакво извинение за ножа и го прибрал. Изправил се на крака като треперел от радост и облекчение. Бен бил тук. Каква магия го била довела, Денис не можел да знае, но това някакси било станало. Краката му се заплели в салфетките и той политнал напред, но нямало опасност да падне, понеже ръцете на Бен здраво го прегърнали. „Бен е тук и всичко ще бъде наред“ — помислил си Денис и това било всичко, което могъл да направи, за да се въздържи да не избухне в сълзи.

След това последвала голяма размяна на истории — мисля, че вече сте чули повечето от тях, а тези, която не сте, могат да бъдат разказани достатъчно бързо.

Скокът на Фриски улучил целта. Тя попаднала право в тръбата и се обърнала, за да види дали Нейоми и Бен ще я последват.

Ако те не го направели, в края на краищата Фриски щяла да скочи пак на леда. Сигурно щяла да е много разочарована, ако трябвало да го стори, но тя не би изоставила господарката си и за най-възбуждащата миризма на света. Фриски знаела това. Нейоми не била толкова сигурна. Тя дори не посмяла да извика Фриски обратно, защото се страхувала стражите горе да не я чуят. Нейоми следователно възнамерявала да последва кучето. Тя нямало да изостави Фриски, и ако Бен само направел опит да я накара, щяла да му даде да разбере.

Не било нужно да се тревожи за това. В минутата, в която забелязал тръбата, Бен разбрал къде е отишъл Денис.

— Благороден нос, Фриски — отново повторил той. Обърнал се към Нейоми. — Можеш ли да го направиш?

— Ако се дръпна назад и се затичам, ще мога.

— Внимавай къде се размеква ледът, защото в противен случай ще цамбурнеш. А тежките ти дрехи ще те пратят на дъното твърде бързо.

— Ще внимавам.

— Пусни ме пръв — казал Бен. — Може би ще мога да те прихвана, ако потрябва.

Той отстъпил малко назад и скочил толкова силно, че почти отнесъл горната извивка на тръбата с темето си. Фриски възбудено излаяла веднъж.

— Млъквай, куче! — сопнал се Бен.

Нейоми се отдръпнала чак до края на рова, спряла за миг там (снегът валял вече толкова силно, че Бен не можел да я види), и след това се засилила. Бен спрял дишането си като се надявал, тя да не пропусне края на твърдия лед. Ако го подминела преди да се опита да отскочи и най-дългите ръце на света нямало да могат да я хванат. Но тя пресметнала всичко точно. Не се наложило Бен да я хваща. Всичко, което той трябвало да направи, било да се дръпне от пътя й, когато влетяла в тръбата. Тя дори не си ударила главата, както бил направил той.