Стивън Кинг - Очите на дракона

Бен, който за стотен път препрочитал късата бележка на Питър, отвърнал:

— До довечера, нищо. Замъкът сега е буден и няма как да излезем оттук, без да ни забележат. Ще спим. Съберете силите си! А довечера, преди полунощ…

И Бен накратко им обяснил намеренията си. Нейоми се усмихнала, очите на Денис грейнали възбудено.

— Точно така! — възкликнал Денис — В името на всички богове! Бен, ти си гений!

— Моля, моля, не бих отишла чак дотам — възразила Нейоми, но усмивката й вече била толкова широка, че имало опасност да разполови главата й. Тя се протегнала, прегърнала Бен и звучно го целунала.

Бен така почервенял от смущение (изглеждал сякаш ей-сега щял „да му се подпали мозъкът“, както имали обичай да казват в Делейн в онези отдавна отминали дни), че се превърнал в алена сянка, но трябва да ви кажа, че изглеждал и поласкан.

— Фриски ще ни помага ли? — попитал Бен, когато успял да си поеме дъх.

Като чуло името си, кучето вдигнало поглед.

— Разбира се, че ще ни помага, но ще имаме нужда…

Обсъждали този нов план още известно време. Изведнъж лицето на Бен сякаш изчезнало при една огромна прозявка. Нейоми също изглеждала капнала. Били будни вече повече от двайсет и четири часа, както ще си спомните вие, пък и били изминали огромно разстояние.

— Стига толкова — рекъл Бен. — Време е за сън.

— Урааа! — провикнала се тихичко Нейоми и започнала да си разстила салфетки като дюшек отстрани на Фриски, — Краката ми са като…

Денис вежливо се прокашлял.

— Какво има? — попитал Бен.

Денис кимнал към вързопите им — големия на Бен и по-малкия на Нейоми.

— Предпрлагам, че имате… хм, нещо за ядене тук, а?

Нейоми нетърпеливо отвърнала:

— Разбира се, че имаме, ти какво мислиш… — и тогава си спомнила, че Денис бил напуснал фермата на Пейна преди шест дни и оттогава икономът все се бил крил и спотайвал. Имал отпаднал вид, а лицето му било станало бледо, тясно и твърде кокалесто. — Ох, Денис, извинявай, ние сме идиоти! Кога яде за последен път?

Денис се замислил.

— Не мога да си спомня точно — казал той. — Но за последен път се храних на маса, когато обядвах преди седмица.

— И защо не започна с това, глупако! — възкликнал Бен.

— Предполагам, понеже бях твърде развълнуван, когато ви видях — отвърнал Денис и се ухилил. Докато наблюдавал как те двамата отварят вързопите си и преравят запасите, които им били останали, стомахът му шумно изкуркал. Устата му се напълнила със слюнка. Изведнъж го пронизала някаква мисъл.

— Не носите никакви репи, нали?

Нейоми се обърнала и озадачено го изгледала.

— Репи ли? Нямам такива. А ти, Бен?

— И аз.

Върху лицето на Денис цъфнала щастлива и прещастлива усмивка.

— Добре — преглътнал той.

Бурята била наистина страшна и за нея се говори и до ден днешен в Делейн. Още преди над крепостта да се спусне ранният, зловещ здрач навалял метър и половина нов сняг. Метър и половина сняг е твърде много за един ден, но вятърът струпал преспи, които били много, много по-големи. По времето, когато се здрачило, вече не духал бурен вятър — духал ураган. На някои места покрай стените на замъка имало купчини от сняг, високи седем метра, които закривали прозорците не само на първия и втория етаж, а дори и на третия.

Може да си помислите, че това щяло да е добре дошло за бягството на Питър, и сигурно би било така, ако Иглата не стърчала съвсем самотна на Площада. Само че тя стърчала и вятърът там духал най-силно. Даже як мъж не би могъл да се задържи прав при този силен вятър, който така би го заподмятал, че накрая би си разбил главата в първата каменна ограда на отсрещната страна на Площада. Вятърът правел и още нещо, действал като гигантска метла. Колкото и бързо да падал снегът, той го издухвал от Площада. Привечер около замъка вече били отрупани огромни преспи и повечето от тесните улички в западнаха част на крепостния град били задръстени, но самият Площад светел като преметен. Виждал се само замръзналият калдъръм, чакащ Питър да счупи костите си в него, ако въжето му се скъсало.

А аз трябва да ви кажа сега, че въжето на Питър било готово да се скъса. Когато го изпитвал, то издържало тежестта му… но съществувал един факт относно това мистично нещо, наречено „критично напрежение“, който Питър не знаел. И Йозеф също не го знаел. Воловарите го знаели, и ако Питър ги бил попитал, те щели да му кажат една прастара аксиома, известна на моряците, на хората, които товарят трупи, на шивачките и на всички други, които работят с конци или въжета: Колкото е по-дълга връвта, толкова по-скоро е скъсването.