Стивън Кинг - Понякога те се завръщат

— Идва ми да го набутам в гадното гърло на някого от вас.

Кати Слейвин стреснато възкликна и се изчерви.

Той запрати грейпфрута в кошчето за смет и отново се обърна към дъската.

Докато пиеше кафето си, Джим Норман разгърна утринния вестник и погледът му моментално бе привлечен от заглавието по средата на страницата: „МЛАДО МОМИЧЕ НАМИРА СМЪРТТА СИ НА ТРОТОАРА. Катрин Слейвин, седемнайсетгодишна ученичка от гимназията «Харълд Дейвис», вчера вечерта паднала, или била блъсната от покрива на жилищния блок. Майка й твърди, че Кати се качила да нахрани гълъба в клетка, който държала там. Някаква съседка, пожелала да остане анонимна, съобщила на полицаите, че забелязала трима младежи да тичат по покрива в 6.45 вечерта, само минути, след като тялото на момичето (продължава на стр.3).“

— Джим, познаваше ли жертвата? — попита Сали.

Но той не бе в състояние да отговори, само нямо я изгледа.

След две седмици Симънс отново го чакаше в коридора с папка в ръка. Джим усети, че сърцето му се свива и промълви:

— Имам нов ученик, нали? И то в класа по „жива литература“.

Симънс учудено повдигна вежди.

— Откъде знаеш?

Младият мъж сви рамене и посегна за папката.

— Трябва да бягам — рече колегата му. — Имам събрание. Между другото, изглеждаш доста смачкан, Джим. Добре ли си?

„Точно така — смачкан, като Били Стърнс!“

— Разбира се — отвърна той.

— Дръж се, момче! — възкликна Симънс и го потупа по рамото.

Когато шефът му се отдалечи, Джим отвори папката на страницата със снимката и потръпна като човек, който очаква да го ударят.

Но отначало лицето му се стори непознато. Беше обикновено младежко лице — може би го бе виждал преди, но не беше напълно сигурен. Новият ученик — Дейвид Гарсия — беше едро, тъмнокосо момче с дебели устни и сънливи очи. Той също идваше от милфордската гимназия, освен това бе прекарал две години в поправителното училище „Гренвил“ заради кражба на кола.

Джим затвори папката и забеляза, че ръцете му треперят.

— Сали?

Жена му вдигна поглед от ризата, която гладеше. До този момент Джим бе гледал някакъв бейзболен мач по телевизията, без да вижда онова, което става на екрана.

— Какво?

— Нищо — отвърна той. — Забравих онова, което исках да кажа.

— Навярно е била някоя лъжа.

Джим машинално се усмихна и отново впери поглед в екрана. За малко щеше да й разкаже всичко. Но нима Сали ще му повярва? Цялата история беше повече от налудничава. С какво да започне? С кошмара? С нервната криза? С появата на Робърт Лосън?

Не, с Уейн.

Но той не беше споделил случилото се с никого, не го беше споменал дори в сеансите по психотерапия. Отново си припомни Дейвид Гарсия и призрачния ужас, обзел го в мига, когато видя новия ученик в коридора. Момчето от снимката отначало му се беше сторило непознато, защото лицата от фотографиите са неподвижни… нямат тикове…

Гарсия стоеше заедно с Лосън и Чип Осуей, когато вдигна поглед и съгледа Джим Норман. Усмихна се и клепачът му заподскача. На Джим му се стори, че съвсем отчетливо чува гласове: „ Хей, малкия, колко мангизи имаш?“ „Ч-ч-четири цента“ „Шибан лъжец“ „Погледни, Вини, този се напика “…

— Джим, каза ли нещо?

— Не. — Но не беше напълно сигурен дали не е проговорил. Обземаше го панически страх.

Един ден в началото на февруари, след края на часовете, на вратата на учителската стая се почука. Джим я отвори и видя на прага Чип Осуей — момчето изглеждаше уплашено. Учителят беше сам в стаята — минаваше четири и колегите му си бяха отишли преди час. Той беше останал да прегледа цял куп теми по американска литература.

— Какво има, Чип?

Младежът смутено запристъпва от крак на крак.

— Мога ли да поговоря с вас, мистър Норман?

— Заповядай. Но ако става дума за последното контролно… напразно си губиш времето.

— Не, не е за това. Ъ-ъ, мога ли да запаля цигара?

— Пуши.

Момчето запали цигарата си (Джим забеляза, че ръката му трепери) и повече от минута не промълви нито дума. По всичко личеше, че не е в състояние да говори; стисна ръце в юмруци и очите му се присвиха; очевидно в душата му се бореха противоречиви чувства.

Внезапно избухна:

— Ако го направят, искам да знаете, че не съм участвал.

Не харесвам тези момчета — много са гадни.

— Кои момчета, Чип?

— Лосън и онзи мръсник Гарсия.

— Да не би да се готвят да ми устроят капан? — Добре познатият му от кошмарите ужас го обгърна и той предварително знаеше отговора.