Стивън Кинг - Понякога те се завръщат

В класа на Джим имаше двайсет и седем „бавно възприемащи“, повечето от тях бяха сред най-добрите спортисти в гимназията. Най-доброто, което можеше да се каже за тях бе, че не се интересуват от уроците, а някои бяха неприкрито злобни. Когато един ден влезе в класната стая, младият учител видя върху черната дъска собствената си карикатура — беше изобразен в неприлична поза с изключително умение, а отдолу с тебешир бе написано: „Мистър Норман“. Той безмълвно изтри дъската и започна да предава урока, въпреки подигравателните подхилвания.

Джим разработи интересни разбори на произведенията, поръча учебници с лесни за усвояване текстове, но всичко беше напразно. По време на часовете му в класната стая цареше необуздано веселие, или потискаща тишина. В началото на ноември две момчета се сбиха по време на обсъждането на „За мишките и хората“. Младият учител ги разтърва и ги изпрати в дирекцията. Когато отвори книгата на мястото, докъдето бяха стигнали, видя надпис с големи букви: „Да го духаш!“ Побърза да се оплаче на Симънс, но шефът му вдигна рамене и запали лулата си.

— Не мога да ти предложа разрешение на проблема, Джим. Последният час винаги е най-труден. За някои от питомците ти е фатално ако получат тройки по твоя предмет — това би означавало изключването им от футболния или от баскетболния отбор. Ето защо те нямат друг избор, освен да учат, и скоро ще се примирят.

— Аз също — мрачно промълви Джим.

Симънс кимна.

— Покажи им, че не се шегуваш и те ще започнат да ти се подчиняват, най-малко за да не навредят на спортната си кариера.

Но седмият час продължаваше да тормози младия преподавател.

Най-големи проблеми му създаваше едър, бавноподвижен тип на име Чип Осуей. В началото на декември, по време на кратката пауза между футбола и бейзбола (Осуей играеше и в двата отбора) Джим Норман го залови да попълва формуляри за залагания на конни състезания и го изгони от клас.

— Тъпкано ще ти го върна, ако ми пишеш двойка, мръсник такъв! — изкрещя Чип, докато се отдалечаваше по мрачния коридор. — Чуваш ли?

— Махай се! — извика след него учителят. — Не си хаби думите.

— Ще те пипнем, скапаняко!

Младият мъж влезе обратно в класната стая и учениците го изгледаха с безизразни лица. Внезапно му се стори, че се е пренесъл назад във времето, почувства се както преди, когато… когато…

„Ще те пипнем, скапаняко!“ Извади дневника от бюрото си, отвори го на страницата с надпис „Жива литература“ и грижливо изписа двойка срещу името на Чип Осуей.

Тази нощ отново имаше кошмари.

В съня му действието неизменно се развиваше като в прожектиран със забавена скорост филм — той имаше достатъчно време, за да види и да почувства всичко. Още по-страшно бе, че беше принуден отново да преживява трагичните събития — усещаше се безпомощен като човек, завързан за волана на кола, политаща в пропастта.

В съня си той бе на девет, а брат му Уейн — на дванайсет години. Вървяха по „Броуд Стрийт“ в родното му градче Страдфорд, щата Кънектикът — отправили се бяха към градската библиотека. Джим бе закъснял с два дни с връщането на книгите; наложи се да открадне четири цента от купата в бюфета, за да плати глобата. Беше през лятната ваканция. Във въздуха се носеше ароматът на току-що окосена трева. През отворените прозорци на някакъв апартамент на втория етаж долиташе гласът на коментатора — в осемдесетата минута „Янкийс“ водеха срещу „Ред Сокс“ с шест на нула. Сянката на сградата, принадлежаща на строителна компания „Бъретс“ постепенно се удължаваше — вечерният здрач бавно отстъпваше място на мрака.

Зад магазина на Теди и сградата на „Бъретс“ имаше железопътен надлез, а отвъд него се намираше затворена бензиностанция, където неизменно се събираха местните хулигани — пет-шест момчета с кожени якета и тесни джинси. Джим се страхуваше да минава покрай тях; винаги крещяха след него и брат му: „Хей очилатко, хей, посерко, имаш ли някой излишен цент?“ Веднъж дори ги подгониха и дълго ги преследваха. Но Уейн отказваше да мине по обиколния път — това би означавало да признае, че се страхува.

В съня на Джим късият тунел стремително се приближава към него и той чувства как страхът се мята в гърлото му като огромна черна птица. Всичко е някак си прекалено контрастно: неоновата реклама на строителната компания, ръждивите петънца по боядисаните в зелено стени на тунела, проблясването на счупените стъкла, смесени с чакъла на железопътния насип, изкривената велосипедна капла, захвърлена в канавката.