Стивън Кинг - Понякога те се завръщат

Той се опитва да извика на Уейн, че стотици пъти е преживял всичко това: днес местните хулигани не висят в бензиностанцията, а се крият в сенките на тунела. Но странно защо е безпомощен — думите отказват да излязат от устата му.

Когато двамата с брат му влизат в тунела, тъмните сенки се отделят от зидовете; висок, рус, късо подстриган младеж блъсва Уейн в покритата със сажди стена и възкликва:

— Давай парите!

— Пусни ме!

Джим се опитва да побегне, но дебелак с мазна черна коса грубо го сграбчва и го запраща към стената до брат му. Клепачът му подскача от нервен тик, той пита:

— Хайде, малкия, колко мангизи имаш?

— Ч-ч-четири цента.

— Шибан лъжец!

Уейн се опитва да се освободи и някакъв тип с боядисана в оранжево коса се спуска на помощ на русокосия си приятел. Младежът с нервния тик внезапно удря Джим право в устата. Момчето усеща тежест в слабините и върху панталоните му се появява тъмно петно.

— Погледни, Вини, този се напика!

Уейн отчаяно се мъчи да се освободи и почти успява. Друг младеж, облечен в широки черни панталони и бяла риза, го блъска назад. На брадичката му има малък тъмночервен белег. Изведнъж каменното гърло на тунела потреперва, железните подпори започват да вибрират — идва влак.

Някой избива книгите от ръката на Джим и момчето с белега ги избутва с крак в канавката. Уейн изритва между краката младежа с подскачащия клепач, който надава писък.

— Вини, ще ни избяга! — вика друг.

Онзи с тика крещи, че са му смазали топките, но гласът му почти се заглушава от приближаващия се влак. След миг той е над тях и ревът му изпълва света.

В полумрака проблясват остриета — русокосият и белязаният са натиснали копчетата на автоматичните си ножове. Виковете на Уейн не се чуват, но думите се подразбират от движението на устните му: „Бягай Джими бягай.“ Джим пада на колене, ръцете, които го държат се отпускат и той се промъква между нечии крака. Хващат го за ризата и се опитват да го задържат, но не успяват. След миг той вече тича по обратния път, но движенията му са странно забавени, както обикновено става насън. Поглежда назад и вижда…

Той се събуди. Наоколо цареше мрак, Сали кротко спеше до него. Джим стисна устни, успя да сподави вика си и се отпусна в леглото.

Когато погледна назад, в раззинатата паст на тунела, видя как русокосият и белязаният забиват ножовете си в тялото на брат му — първият — право в сърцето му, втория — в слабините.

Джим лежеше в мрака, дишаше на пресекулки и чакаше деветгодишният призрак да изчезне и сънят да спусне черна пелена над кошмарния спомен.

Унесе се едва призори.

Дойдоха Коледната и училищната ваканция — Джим разполагаше с почти месец отпуска. През първите дни още два пъти сънува кошмара, после започна да спи по-спокойно. Със Сали отидоха на гости при сестра й във Върмонт и по цял ден караха ски. Бяха щастливи.

Проблемът на Джим с трудния клас изглеждаше маловажен и дори малко глупав сред кристалния планински въздух. Младият мъж се върна в училището със слънчев загар и много по-спокоен.

Симънс го настигна, когато се канеше да влезе във втория час, и му подаде папка.

— Имаш нов ученик в седмия час. Казва се Робърт Лосън. Идва от друго училище.

— Хей, Сим, смятам, че двайсет и седем души са ми предостатъчно…

— Пак са толкова. Бил Стърнс е загинал два дни преди Коледа — блъснала го кола, а шофьорът избягал.

— Били?

Лицето на момчето изплува пред очите му в черно-бяло, като снимка от албум. Това бе един от малкото добри ученици в часа по „жива литература“. Беше тихо момче, неизменно получаваше шестици и петици на контролните и на класните упражнения. Не взимаше участие, но когато го попитаха, отговаряше правилно и с чувство за хумор. Възможно ли е да е мъртъв? Та той бе едва петнайсетгодишен! Внезапно на Джим му хрумна, че самият той е смъртен и мисълта го накара да потръпне, сякаш бе усетил студен полъх изпод прага на вратата.

— Господи, но това е ужасно! Как се е случило?

— Полицията разследва смъртта му. Момчето отишло до центъра на града, за да занесе коледни подаръци на приятели. Когато пресичало „Рампарт Стрийт“, някакъв форд седан го блъснал. Никой не е запомнил регистрационния номер на колата… но очевидци твърдят, че на вратата й били изписани думите „змийски очи“… типично хлапашка работа.

— Господи! — повтори Джим.

— Звънецът — напомни му Симънс и побърза да се отдалечи, като по пътя си спря да разпръсне натрупалите се около чешмичката ученици. Джим тръгна към класната стая; чувстваше се някак си… празен.