Стивън Кинг - Подпалвачката

После характерното чувство дойде — придружено както винаги от стоманеното острие на болката. В същия миг стомахът му натежа като камък, а вътрешностите му се сплетоха в болезнена, мъчителна агония. Той вдигна трепереща ръка към лицето си и се зачуди дали няма да повърне… или да умре. В този момент му се искаше да умре, както му се искаше винаги, когато прекалеше — ти си давай, но не прекалявай, болно отекваше в съзнанието му запечатал се призив на някой отдавнашен дисководещ — каквото и да означаваше „давай“. Ако точно в този момент някой пъхнеше в ръката му оръжие…

Плъзна поглед към Чарли, Чарли заспала, Чарли уверена, че той ще ги измъкне от тази каша, както от всички други досега, че ще бъде там, когато тя се събуди. Да, от всички каши, само че то си беше все същата каша, същата проклета каша, и както винаги отново просто бягаха. Заля го черно отчаяние.

Чувството премина… но не и главоболието. Главоболието щеше да става все по-силно и по-силно, докато го смаже с тежестта си, врязвайки в тила и главата му огненото си жило при всеки удар на сърцето. Ярката светлина ще кара очите му безпомощно да сълзят и ще ги пронизва сякаш с нажежени игли. Синусите му ще се запушат и ще трябва да диша през устата. В слепоочията му ще се забиват свредели. Слабите шумове ще се засилят, обикновените ще думкат като пневматични чукове, а силните ще бъдат непоносими. Главоболието ще се влошава, докато започне да му се струва, че стягат черепа му в менгеме. И така ще продължи към шест, осем или може би десет часа. Този път не знаеше. Никога не бе използвал такъв силен тласък, когато е на ръба на изчерпването. Докато го мъчи главоболието, той ще бъде съвсем безпомощен. Ще се наложи Чарли да се грижи за него. Бог им е свидетел, че го е правила преди… но тогава обстоятелствата се бяха стекли щастливо. Колко ли пъти може да се разчита на щастливо стечение на обстоятелствата?

— Еех, мистър, не знам…

Очевидно шофьорът се боеше, че той бяга от закона.

— Внимавай само да не се изпуснеш пред дъщеричката ми — предупреди Анди. — Изкара две седмици с мен. Утре сутринта трябва да я върна на майка й.

— Разведени родители — откликна шофьорът. — Всичко ми е ясно.

— Бях длъжен да я отведа със самолета.

— До Олбъни? Вероятно до „Оузарк“ 2 2 Летище край Олбъни, наречено на едноименната планина между реките Арканзас и Мисури. — Б. пр. , познах ли?

— Позна. Работата е там, че умирам от страх в самолета. Знам колко идиотски звучи, но е така. Обикновено я откарвам с колата, но този път бившата ми жена се заяде и… какво да ти кажа…

Анди наистина не знаеше какво да му каже. Набързо бе скалъпил тази история и сега се намери в небрано лозе. И то най-вече от чисто изтощение.

— Значи хвърлям ви на олбънското летище, та маман да помисли, че сте дошли със самолета, така ли?

— Аха — главата му бучеше.

— И да не си мисли, че е имало туй-онуй, а?

— Точно. — Какво ли пък туй-онуй би могло да има? Болката се влошаваше.

— Пет стотака, за да се измъкнеш от едно пътуване със самолет — размишляваше шофьорът.

— За мен си струва. — Анди пусна една последна доза тласък, наведе се над ухото на шофьора и полугласно добави: — А би трябвало да си струва и за теб.

— Слушай — отвърна онзи мечтателно, — не съм аз човекът, дето ще се откаже от пет стотака. Иска ли питане!

— Хубаво — облегна се Анди назад на седалката. Шофьорът на таксито беше доволен. Той не умуваше над недомислената история на Анди. Не се питаше какво прави едно седемгодишно момиченце на двуседмично посещение при баща си през октомври, когато трябваше да ходи на училище. Не го изненадваше и фактът, че не носят дори и чанта с ръчен багаж. Нищо не го смущаваше, защото бе тласнат.

Сега идваше ред на Анди да плаща.

Той сложи ръка върху дълбоко заспалото дете. Бяха изкарали на крак целия следобед — от момента, в който Анди отиде в училището и я измъкна с някакво вече забравено извинение… баба й е много болна… обадиха се вкъщи… съжалявам, че трябва да я взема посред часовете. А в себе си изпита огромно, преливащо облекчение. Как се бе страхувал, като погледне в стаята на мисис Мишкин, да не види мястото на Чарли празно и учебниците й спретнато прибрани под чина. Не, мистър Макджий… тя тръгна с вашите приятели преди около два часа… носеха бележка от вас… не трябваше ли? Върнаха се спомените за Вики, ненадейният ужас от празната къща в онзи ден. Лудешкото догонване на Чарли. Защото те я бяха отвличали веднъж преди, о, да.