Стивън Кинг - Проклятието

Да, Халек мислеше, че Кари Росингтън ще запази тайната около разказа му, поне докато историята с циганите се позабрави… до пет или, да кажем, седем години. Но сега Халек се тревожеше за тази година. При неговото темпо, преди края на лятото щеше да изглежда като беглец от концентрационен лагер.

Облече се бързо, слезе на долния етаж и взе едно леко сако от гардероба.

— Къде отиваш? — попита Хайди, която излизаше от кухнята.

— Навън — отговори Халек. — Ще се върна скоро.

Лида Росингтън отвори вратата и изгледа Халек, като че ли никога не го бе виждала — лампата от коридора зад нея освети изпитите й, но аристократични скули, черната коса, която бе силно пристегната назад и сред която личаха първите бели кичурчета (Не, помисли си Халек, не бели, сребърни… У Лида не може да има нещо толкова плебейско като бяла коса) , тревистозелената рокля „Диор“, скромна рокличка, която навярно не е струвала повече от хиляда и петстотин долара.

Погледът й го накара да почувствува силно неудобство. Дали съм отслабнал толкова, че вече дори да не ме познава , запита се той, но въпреки отскорошното му параноично отношение към външния му вид, това му се видя малко вероятно. Лицето му бе по-слабо, около устата му имаше нови бръчици от притеснение, а под очите му от безсъние се бяха образували безцветни торбички, но иначе си беше същият стар Били Халек. Декоративната лампа от другата страна на предния двор на Росингтънови (копие от ковано желязо на нюйоркска улична лампа от осемдесетте години на миналия век, колекцията „Хоршоу“, 687 долара плюс пощенските разноски) светеше съвсем слабо насам, а и той беше със сако. Наистина не би могла да види колко много е отслабнал… или можеше?

— Лида? Аз съм Бил. Бил Халек.

— Разбира се. Здрасти, Били.

И все пак ръката й се въртеше под брадичката, наполовина свита в юмрук, и докосваше горната част на шията й с въпросителен, замислен жест. Макар че чертите и бяха забележително гладки за петдесет и деветте й години, пластичните операции на лицето не бяха успели да подобрят много шията й — кожата там бе отпусната и малко провиснала.

Може да е пияна. Или… Помисли си за Хюстън, който деликатно смъркаше боливийския си кокаин. Наркотици? Лида Росингтън? Трудно е да се повярва това за някои, който при висока игра на покер ще тегли една карта при двата си ниски чифта… и ще спечели. А след всичко това си каза: Тя е уплашена. Отчаяна. Какво е това? И дали не е някак свързано с преживяваното от мен?

Това бе лудост, разбира се… и все пак той изпитваше почти отчаяна нужда да знае защо устните на Лида Росингтън са така здраво стиснати, защо — дори в слабата светлина и въпреки най-добрата козметика, каквато можеше да се намери — кожата под очите й изглеждаше почти толкова провиснала и обезцветена колкото неговата собствена, зашо ръката, която сега си играеше с деколтето на роклята й „Диор“, леко потрепваше.

Били и Лида Росингтън се гледаха в пълно мълчание може би петнайсет секунди… и после проговориха почти едновременно:

— Лида, Кари вкъщи…

— Кари го няма, Били. Той…

Тя се спря. Той й направи знак да продължи.

— Извикаха го близките му в Минесота. Сестра му е много болна.

— Интересно — отбеляза Халек, — защото Кари няма никакви сестри.

Тя се усмихна. Опита се да го направи по благовъзпитания, присторен начин, който учтивите хора пазят за онези, които са били груби непреднамерено. Не можа да стане — беше просто обтягане на устните, повече гримаса отколкото усмивка.

— Сестра ли казах? Всичко това бе много уморително за мен — за нас. Брат му, искам да кажа. Неговият…

— Лида, Кари е единствено дете — внимателно я прекъсна Халек. — Говорихме си за роднините един следобед, докато пиехме в клуба „Хастър“. Трябва да е било… о, преди четири години. „Хастър“ изгоря скоро след това. Сега на това място е големият магазин, „Кралят в жълто“. Дъщеря ми си купува дънките оттам.

Не знаеше защо продължава; навярно се стремеше да я отпусне по този начин. Но сега, в светлината от коридора и под отблясъците на лампата от ковано желязо в двора, той видя ярката диря от сълзата, която се бе стекла от дясното й око почти до ъгълчето на устата. Нещо блесна и под лявото й око. Докато я гледаше, думите му се преплетоха и той смутено спря, а тя бързо примигна и сълзата преля. Втора ярка диря се появи върху лявата й буза.

— Върви си — прошепна тя. — Просто си върви, Били, а? Не ми задавай въпроси. Не искам да им отговарям.