Стивън Кинг - Проклятието

Халек я погледна и видя известна непреклонност в очите й, под напиращите сълзи. Нямаше намерение да му каже къде е Кари. И с импулс, който не разбра нито тогава, нито по-късно, без предварителна мисъл или намерение да спечели нещо, той разкопча сакото си и го задържа отворено като за показ. Чу я да ахва учудено.

— Погледни ме, Лида — подкани я. — Отслабнал съм трийсет и пет килограма. Чуваш ли? Трийсет и пет килограма!

— Нямам нищо общо с това! — викна тя с нисък рязък глас. Лицето й доби болнав пръстен цвят; петънцата руж изпъкнаха на бузите й като на клоун. Очите й гледаха студено. Устните й се бяха отдръпнали от съвършено поддържаните зъби в ужасена гримаса.

— Не, но трябва да говоря с Кари — настояваше Халек. Доближи се до първото стъпало на входната врата, като още държеше сакото си отворено. И наистина е така, помисли си. Не бях сигурен преди, но вече съм. — Моля ти се, кажи ми къде е той, Лида. Тук ли е?

Тя му отговори с въпрос и за миг дъхът му спря. Посегна към перилото до вратата с изтръпнала ръка.

— Циганите ли са виновни, Били?

Накрая той успя да поеме дъх в стегнатите си дробове. Чу се като тихо хрипане.

— Къде е той, Лида?

— Отговори първо на моя въпрос. Циганите ли са виновни?

След като бяха стигнали дотук — до възможността да го каже на глас, — той откри, че му е трудно да събере сили да го направи. Преглътна — преглътна силно — и кимна:

— Да. Мисля, че е така. Проклятие. Нещо като проклятие. — Той замълча. — Не, не нещо като. Това е глупаво увъртане. Мисля, че върху мен тежи циганско проклятие.

Изчака я да избухне в предизвикателен смях — беше чувал така често тази реакция в сънищата и в догадките си, — но раменете й само се приведоха, а главата й се наклони. Беше олицетворение на унинието и тъгата и въпреки наново обзелия го страх, Халек изпита мъчително, почти болезнено съпричастие към нея — към объркването и ужаса й. Изкачи се на второто и на третото стъпало, докосна внимателно ръката й… и бе удивен от ярката омраза, изписана на лицето й, когато тя вдигна глава. Той отстъпи изведнъж, като примигваше… и трябваше да сграбчи перилото, за да не се препъне по стълбите и да падне по задник. Изразът й отразяваше точно онова, което той бе изпитвал към Хайди тогава. А това, че тя трябваше да гледа тъкмо него с такъв израз, му се струваше и необяснимо, и заплашително.

— Ти си виновен! — изсъска тя. — За всичко си виновен! Защо трябваше да блъскаш оная глупава циганска путка с колата си? Ти си виновен за всичко!

Погледна я, без да може да каже нещо. Путка? Замисли се объркано. Дали добре чух, че Лида Росингтън казва „путка“? Кой би могъл да помисли, че тя дори знае тази дума? Втората му мисъл беше: Ти не си разбрала, Лида, това беше Хайди, а не аз… а тя е голяма работа. Върховна е. Знае какво прави. Пренебрегва всичко. Взема…

Тогава лицето на Лида се промени — тя погледна Халек със спокойно и учтиво безразличие.

— Влез — покани го.

Донесе му мартинито, за което бе помолил, в свръхголяма чаша — две маслини и две миниатюрни лукчета бяха нанизани на пръчицата за разбъркване, която представляваше умалена позлатена сабя. Или може би беше чисто злато. Мартинито беше много силно, срещу което Халек изобщо не възразяваше… макар да знаеше от пиенето си през последните три седмици, че ако не го пие полека, ще грохне; способността му да пие се бе смалила заедно с теглото му.

Все пак той отпи голяма глътка за начало и благодарно затвори очи, когато усети топлината от питието в стомаха си. Джин, чудесен висококалоричен джин, помисли си.

— Той наистина е в Минесота — каза глухо тя, като отпи от собственото си мартини. То беше дори по-голямо от онова, което беше дала на Били. — Но не е при роднините си. В клиниката „Мейо“ е.

— „Мейо“…

— Убеден е, че е рак — продължи тя. — Майк Хюстън не откри нищо ненормално, както и дерматолозите в града, при които беше, но той все пак е убеден, че е рак. Знаеш ли, в началото си мислеше, че е херпес? Мислеше, че аз съм хванала херпес от някого.

Били смутено наведе очи, но не беше нужно да го прави. Лида гледаше над дясното му рамо като че ли говореше на стената. Често отпиваше като птица от чашата си. Равнището на питието там спадаше бавно, но непрекъснато.

— Изсмях му се, когато накрая ми го каза. Изсмях се и добавих: „Кари, ако мислиш, че това е херпес, тогава знаеш по-малко за венерическите болести, отколкото аз разбирам от термо-динамика“. Не трябваше да се смея, но това беше начин… малко да се облекчи напрежнението. Напрежението и възбудата. Възбуда ли? Ужасът.