Стивън Кинг - Пътна мрежа

— Е, още не си пиян, но вече си почнал — каза тя, като отвори салфетката в скута си.

— Добре казано. Подготви се вкъщи ли?

— Барт, нека не започваме.

— Добре — съгласи се той.

Тя започна да си играе с водната чаша. Той придърпваше с пръсти ръба на горната покривка.

— Е? — каза тя накрая.

— Е, какво?

— Стори ми се, че искаше да ми кажеш нещо, когато се обади. Сега, почерпил толкова шотландски кураж, сигурно ще успееш.

— Настинката ти се е оправила — каза той идиотски и без да иска скъса края на покривката между пръстите си. Не можеше да й каже това, което сега занимаваше ума му — че тя изведнъж се бе променила, че внезапно бе започнала да изглежда изтънчена и опасна като интелигентна секретарка, която можеше да си извоюва по-дълга обедна почивка и да си позволи да отказва предложено питие от всеки, който носи костюм за по-малко от четиристотин долара. Което тя можеше да познае само по използвания плат.

— Какво ще правим, Барт?

— Мога да отида на психиатър, ако държиш — каза той тихо.

— Кога?

— В близките дни.

— Можеш да си определиш час и днес следобед, ако искаш.

— Не познавам нито един от тези.

— Има ги в указателя.

— Не ми се иска толкова идиотски да си избирам човека, който ще ми бърка в мозъка.

Тя го погледна и той отклони неловко поглед встрани.

— Сърдиш ми се, нали?

— Ами, аз все пак не работя, а петдесет долара на час ми се виждат множко за човек — безработен.

— От какво си мислиш, че живея аз тогава? — попита тя остро. — От подаянията на моите родители. И както можеш да си спомниш, и двамата са пенсионери.

— Доколкото си спомням, баща ти има достатъчно акции в Бийчкрафт и Ес Оу Ай, за да ви издържа и тримата сносно поне до средата на идния век.

— Не е така, Барт — в гласа й имаше изненада и обида.

— Дрън-дрън , не било така. Миналата зима бяха в Ямайка, по-миналата — в Маями, преди това — във Фонтебло, а пък по-рано в Хонолулу . Никой не може да си позволи това с една инженерска пенсия. Така че не ми излизай с този номер за бедните старци, Мери…

— Престани, Барт. Чак толкова завист…

— Да не говорим за Кадилака Гран де Вил и за караваната Бонвил. С коя от двете коли ходят да си вземат купоните?

— Престани! — изсъска му тя с изпънати по малките й бели зъби устни, стиснала здраво с пръсти ръба на масата.

— Извинявай — измърмори той. — Обедът идва.

Напрежението между тях се поразреди малко, докато сервитьорът поставяше пред всеки неговия андибургер и пържените картофи. После добави и малко грах, заедно с каша от пресен лук и се оттегли. Известно време се хранеха, без да продумат, съсредоточени да не изтърват нещо в скута си или извън чинията. Интересно, колко ли брака са били спасени от андибургери, почуди се той. И то единствено, благодарение на провиденческата им особеност, че когато ги ядеш, трябва да мълчиш.

Тя остави своя наполовина изяден, обра устата си със салфетка и каза:

— Помня ги все така хубави. Барт, можеш ли да предложиш нещо разумно за това как да я караме занапред?

— Разбира се — отвърна той ужилен. Но нямаше представа какво може да е това. Ако беше обърнал още едно двойно, може би щеше да го измисли.

— Искаш ли да се разведем?

— Не — каза той. Имаше нужда от нещо по-позитивно.

— Искаш ли да се върна при теб?

— А ти искаш ли го?

— Не зная — каза тя. — Искаш ли да ти призная нещо, Барт? Безпокоя се за себе си за първи път от двайсет години насам. За първи път се грижа сама за себе си от двайсет години. — Тя понечи да си вземе от андибургера, но остави хапката си в чинията. — Знаеш ли, че на времето почти бях решила да не се омъжа за теб? Това някога минавало ли ти е през ума?

Изненадата, изписана на лицето му, изглежда бе достатъчно добър отговор.

— Не съм и смятала, че ще си го помислиш. Бях бременна, така че, естествено, исках да се оженим. Но част от мен се противеше. Нещо ми казваше, че това ще е най-голямата грешка в живота ми. Така се пекох на бавен огън в продължение на три дни, като повръщах всяка сутрин, когато се събуждах, за което те мразех и си ги мислех какви ли не. Да избягам. Да направя аборт. Да родя детето и да го дам за осиновяване. Да го родя и да го задържа. Но накрая реших да действам разумно. Разумно — изсмя се тя, — А после все пак пометнах.

— Да, пометна — промълви той. Предпочиташе разговорът да вземе друга насока. Струваше му се, че отваря някаква стара врата само за да стъпи в помия.

— Но аз бях щастлива с теб, Барт.