Стивън Кинг - Пътна мрежа

— Вероятно само временно. — Той имаше странното усещане, че пътува в асансьор и отнемай къде приказва за глупости с някой, който също го смята за глупак.

— Жената на Том Грейнджър ми каза нещо друго. — Ето и нещо като обвинение. Обвинението бе за предпочитане през безразличието.

— Том няма да има проблеми. Конкуренцията от центъра го преследва от години. Онези от „Светлочист“.

Стори му се, че тя въздъхна:

— Защо се обаждаш, Барт?

— Мисля, че трябва да се видим — каза внимателно той. — Трябва да поговорим за това, Мери.

— Искаш да кажеш, за развода? — Тя го изрече достатъчно равно, но му се стори, че този път усети някакъв страх в гласа й.

— Искаш развод ли?

— И аз не зная какво искам — спокойствието й се пропука и сега тя говореше уплашено и гневно. — Смятах, че всичко е на ред. Бях щастлива и смятах, че и ти си щастлив. Сега, изведнъж, всичко се оказва съвсем друго.

— Ти смяташе, че всичко е наред — каза той. Изведнъж бе предизвикала гнева му. — Трябва да си била доста глупава, за да мислиш така. Мислиш, че си захвърлих работата, ей така, на шега? Ученик, хвърлил димка в тоалетните, за такъв ли ме смяташ?

— Какво има тогава, Барт?

Какво стана? Гневът му се срути като купчина пожълтял сняг и той усети, че в очите му напират сълзи. Отблъсна ги с мъка, чувствайки се предаден. Не трябваше да й се обажда трезвен. Така, смяташе, че няма да се изпусне от контрол, а сега изведнъж се оказваше, че иска да избухне в плач на скута й и да си каже всичко, като дете със счупена кънка и ожулено коляно. Но не можеше да й каже точно къде бе проблемът, защото и сам не знаеше, да плаче, без да знае защо би било твърде силна заявка за лудницата от негова страна.

— Не зная — каза той.

— Чарли?

— Ако си могла да усетиш това, как така не видя и всичко друго? — безпомощно отговори той.

— На мен също ми липсва, Барт. Винаги. Всеки ден. Не можеше да приеме. Странно го показваш, тогава.

— Така няма смисъл — каза той накрая. По бузите му се стичаха сълзи, но той успяваше да запази гласа си спокоен. Госпожо, мисля, че достатъчно ви изтраях, помисли си той и почти се изкикоти. — Не е за телефон. Обадих се Да ти предложа да се срещнем на обяд в понеделник. При Анди.

— Добре. В колко часа?

— Няма значение. Все ще успея да изкръшкам от работа. — Шегата му се строполи на пода и умря там незабелязана.

— Един часа? — попит тя?

— Може. Вече, ще съм запазил маса за двама.

— Резервирай я. Не искам просто да седнеш там в единайсет и да започнеш да пиеш.

— Няма — каза той, знаейки, че вероятно точно така ще стане.

За момент и двамата замълчаха. Нямаше какво друго да си кажат. Почти недоловимо сред бръмченето на линията, някъде далеч непознати гласове говореха за непознати неща. Тогава тя каза нещо, което го свари напълно неподготвен.

— Барт, трябва да отидеш на психиатър.

— Да отида къде?

— На психиатър. Зная как звучи това, казано по този начин. Но искам да знаеш, че каквото и да решим, няма да се върна и да заживея с теб, ако не направиш това…

— Дочуване, Мери — каза той бавно. — Ще се видим в понеделник.

— Барт, ти се нуждаеш от помощ, която аз не мога да ти предложа.

Бавно, забивайки ножа по най-добрия начин, на който бе способен, през пет километра студена жица, той каза:

— Така си и знаех. Дочуване, Мери.

Той затвори телефона, преди да може да чуе отговора и установи, че е доволен от това. Гейм, сет и мач. Захвърли пластмасовата купа на другия край на стаята и установи, че е доволен, задето не е хвърлил нещо чупливо. Отвори шкафа над мивката, грабна първите две чаши, които попаднаха пред очите му и ги запрати на пода. Те се разбиха на парчета.

Мери, моя Мери, провикна се той сам на себе си, защо не вземеш просто да пукнеш, дано?

Той удари с все сила юмрук в стената, за да спре вика си и изкрещя от болката. Стисна наранената си дясна ръка с лявата и остана така да трепери по средата на стаята. Когато отново дойде на себе си, взе метлата и лопатката и събра строшеното от пода, изплашен, намусен и полупиян, макар този ден още да не бе пил.

Той се качи на околовръстното, пропътува около двеста километра в едната посока и обърна. Не се осмели да продължи напред. Тази неделя бензин не се продаваше никъде и всички бензиностанции по пътя бяха затворени. А не му се вървеше. Ето, виждаш ли? запита се той сам, така ги прецакват лайната като теб, Джорджи.

Фред? Ти ли си? На какво дължа честта за това посещение, Фреди?