Стивън Кинг - Пътна мрежа

— Защото не пуша. Ако беше позвънила сутринта и бе казала: „Бартън, старче, смятам да стопирам по околовръстното довечера, така че защо не ме вземеш? А, да, и да не забравиш да си изчистиш пепелника, че ще искам да пуша.“ — тогава щях да го изчистя. Защо сега не вземеш да го изхвърлиш през прозореца.

— Имаш чувство за ирония — усмихна се тя.

— От тъжния ми живот е.

— Знаеш ли колко време е нужно, за да се разложи биологично един филтър от фас? Цели двеста години. Дотогава и внуците ти ще са мъртви. Той сви рамене:

— Ти ме тровиш с канцерогените на цигарения ти дим, разбиваш ми дробовете, а не искаш да изхвърлиш един пепелник през прозореца заради филтъра и природната среда. Добре.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо.

— Виж, искаш ли да сляза? Кажи, само.

— Не — каза той. — Но по-добре да говорим за нещо неутрално. Курса на долара. Състоянието на Съюза. Щата Аляска.

— Май предпочитам да дремна, ако нямаш нищо против. Изглежда ще будувам цяла нощ.

— Добре.

Тя свали шапката над очите си. Кръстоса ръце на гърдите си и застина в това положение. След малко дишането й стана равномерно и бавно. Той започна да я разглежда на порции. Носеше сини джинси, тесни, изтъркани и тънки. Те очертаваха краката й достатъчно добре, за да се разбере, че не носи чорапогащи отдолу. Бяха дълги крака, свити под жабката за по-удобно и сега сигурно бяха почервенели като рак и сърбяха ужасно. Той отвори уста да я попита дали краката я сърбят и тогава се сети как би прозвучало това. Мисълта, че й предстоеше цяла нощ да стопира на 7 на къси отсечки, ако изобщо някой я вземе, го караше да се чувства неудобно. Нощно време, тънки панталони, минус 7 градуса. Е, нейна работа. Ако й станеше достатъчно студено, можеше и да влезе някъде да се стопли. Нямаше да има проблеми.

Подминаха и Изход 13 и 14. Той спря да я наблюдава и се съсредоточи върху пътя. Стрелката на километража стоеше, закована на 100 и той изобщо не свиваше от платното за задминаване. Все повече коли му свириха с клаксон. Подминавайки Изход 12, някакъв мъж в каравана, на която пишеше ПОДДЪРЖАЙ 80, му изсвири три пъти и присветна възмутено със светлини. Той само му вдигна среден пръст. Със затворени очи тя каза:

— Караш много бързо. Затова бибиткат.

— Знам.

— Но не ти пука.

— Не.

— Още един съзнателен гражданин — каза тя, — даващ своя принос Америка да преодолее енергийната криза.

— Не давам и пукнат грош за енергийната криза.

— Така казваме всички. Затова сме и на това дередже.

— Обикновено карах с осемдесет и пет по този път. Нито повече, нито по-малко. С тази скорост, колата ми даваше най-малък разход. Сега протестирам срещу синдрома на кучешкото подчинение; инстинкта на стадото. Сигурно си чела за това в курса си по социология, а? Или греша? Не те питах дали си студентка.

Тя се изправи на седалката:

— Известно време учих социология. Чат-пат. Но за синдрома на кучешкото подчинение никога не съм чувала.

— Защото аз го измислих.

— Ха, ха, ха. Колко смешно — тя изглеждаше отвратена. Плъзна се пак надолу по седалката и дръпна шапката над очите си.

— Синдромът на кучешкото подчинение, разработен за първи път от Бартън Джордж Доус в края на 1973 г., дава универсалното обяснение на такива загадки като валутната криза, инфлацията, войната във Виетнам и настоящата енергийна криза. Да вземем за пример енергийната криза. Кучетата в случая са американците, добре обучени да обичат разни ненаситни на бензин играчки. Коли, шейни, големи лодки, бъги през лятото в пясъка, мотоциклети, мопеди, каравани и много, много други. През периода 1973 — 1980 г. ще бъдем обучени да намразим прахосващите бензин играчки. Американците просто си умират да бъдат обучавани. Тренировките ги карат да въртят опашка. Използвай електричество. Не го използвай. Ходи, пикай на вестник. Недей ходи. Нямам нищо против пестенето на енергия, но възразявам на тренировките.

Мисълта му изведнъж се бе прехвърлила на кучето на г-н Пиази, което първо бе спряло да върти опашка, после бе започнало да блещи очи и накрая бе разкъсало гърлото на Луиджи Бронтичели.

— Като кучетата на Павлов — продължи той, — обучени да отделят слюнка при камбанен звън. Ние сме обучени да ни текнат лигите при вида на Делта 88 или на цветен телевизор Зенит с механична антена. Имам такъв вкъщи. Продават го заедно с дистанционно управление. Седиш си на стола и сменяш каналите, усилваш го, намаляваш го, включваш го, изключваш го. Веднъж лапнах това чудо в уста и натиснах със зъб бутона и телевизорът се включи. Сигналът мина направо през мозъка ми и пак свърши работа. Техниката е нещо велико.