Стивън Кинг - Пътна мрежа

— Добре, че ме взе. Студено е навън.

— Дълго ли чакаше?

— Около час Последният, който ме качи, бе пиян. Казвам ти, с радост излязох на студа.

Той поклати глава:

— Ще те оставя на края на околовръстното.

— На края? — погледна го тя. — Отиваш чак в Чикаго?

— Къде? Не, не — той й каза името на града.

— Но нали околовръстното минава оттук — каза тя и извади една пътна карта от другия джоб на палтото си, омазнена по краищата от дълга употреба. — Картата така казва.

— Отвори я и погледни пак. Тя се подчини.

— Какъв цвят е тази част от околовръстното, на която сме сега?

— Зелен.

— А какъв цвят е онази част, която минава през града?

— Зелено пунктир. Това е… ох, Боже. Той бил в процес на строителство !

— Точно така. Небезизвестното удължение на 784. Момиче, май няма да стигнеш до Вегас, ако не гледаш легендата на картата си.

Тя се наведе над нея като носът й почти докосваше хартията. Кожата й бе бяла, може би млечна на цвят, но сега от студа по бузите и челото й беше избила руменина. Върхът на носа й беше червен и от лявата й ноздра висеше малка капка вода. Косата й бе подстригана късо и не много умело. Домашна работа. Бе приятно кестенява на цвят. Лошо бе, че бе подстригана, а още по-лошо — че бе подстригана зле. Какъв беше онзи коледен разказ от О’ Хенри? „Даровете на влъхвите“. Кому си купила верижка за часовник, малка страннице?

— Плътната зелена линия пак започва от някакъв си Ланди — каза тя. — На колко път е това след края на тази отсечка?

— Около петдесет километра.

— Божичко.

Тя продължи да оглежда картата още малко. Изход 15 светна край тях и остана зад гърба им.

— Какъв е резервният път? — запита тя накрая. — От това нищо не мога да разбера.

— Номер 7 е най-удобен. На последния изход е. Уестгейт — той се поколеба за момент. — Но по-добре ще е да отседнеш някъде. Там има един Холидей Ин. Ще пристигнем вече по тъмно, а през нощта по 7 не е за тръгване.

— Защо не? — попита тя, като погледна към него. Очите й бяха зелени и смущаващи. Цвят, за какъвто може да се чете по книгите, но рядко се виждаше на живо.

— Това е второстепенен градски път — каза той, престроявайки се вляво и задминавайки шумно цялата колона автомобили, които се движеха с осемдесет километра в час. Няколко от тях запротестираха ядосано с клаксони. — Четири платна с тясна бетонова лента между тях. Две на запад, към Ланди и две на изток към града. Супермаркети, закусвални, зали за боулинг и т.н. Всеки само прескача от тук до там. Никой няма да те вземе.

— Разбирам — въздъхна тя. — Има ли автобус до Ланди?

— Имаше градска линия, но фалира. Сигурно има някой Грейхаунд 11 11 Грейхаунд — компания за автобусни превози с маршрути из целите САЩ — б. прев. .

— Остави, майната му. — Тя сгъна пак картата и я натъпка в джоба си. Загледа се в пътя, разочарована и притеснена.

— Нямаш пари за мотел ли?

— Господине, имам тринайсет долара. С тях и кучешка колибка не мога да си наема.

— Можеш да останеш вкъщи, ако искаш. — каза той.

— А мога ли да сляза веднага?

— Забрави го. Оттеглям поканата.

— А, освен това, какво ще каже жена ти? — тя фиксира с поглед венчалната му халка. По погледа й личеше, че го взема за някой, който виси по училищните дворове и тормози децата, след като учителките си тръгнат.

— С жена ми сме разделени.

— Отскоро?

— Да. От първи декември.

— И сега си нещо напрегнат и нямаш нищо против някой да ти помогне — каза тя. В гласа й звучеше презрение, но някакво стандартно презрение, не точно насочено към него. — Още повече, ако ще е някое младо маце.

— Никого не искам да свалям — каза той искрено. — Вече сигурно няма да мога и да го вдигна. — Той осъзна, че току-що бе изговорил две думи, които никога през живота си досега не бе употребявал пред жена. Сега, обаче, му изглеждаше в реда на нещата. Нито добре, нито зле, просто, като разговор за времето.

— Това ли беше вече поканата? — попита тя. Вдиша дълбоко от цигарата си и изпусна отново голям облак дим.

— Не — каза той. — Може и да е прозвучало като комплимент. А предполагам, че само момиче не възразява и на комплиментите.

— Това трябва да е вече трето действие — каза тя. В гласа й все още се чувстваше известно презрение и враждебност, но вече личеше и някаква уморена закачка. — Как такова хубаво момиче като теб се оказа в кола като тази?

— Хайде, престани — каза той. — Невъзможна си.

— Вярно, такава съм — тя угаси цигарата, си в пепелника и присви нос с неприязън. — Виж само. Пълен е с хартийки от бонбони, целофан и какви ли не боклуци. Защо не си вземеш кошче за боклук?