Стивън Кинг - Пътна мрежа

— Не ми стигат девет долара — каза той на Джон. Джон написа ПЛАТЕН на фактурата, която бе вече залепена на конзолния Ар Си Ей.

— Весела Коледа, г-н Доус — каза той. — Нека само взема количката и ще ви помогна да го изнесете.

Закараха го вкъщи и Дик Келър, от първия етаж, въодушевено им помогна да го качат до горе. Тази нощ бяха гледали телевизия, докато и на последния канал не пуснаха химна, а после се любиха пред телевизора с таблицата на екрана, и двамата с главоболие от преумора на очите.

Отдавна не помнеше да е гледал по-хубава телевизия от тогава.

Мери влезе в стаята и го свари да гледа в телевизора с празна чаша в ръка.

— Вечерята е годова, Бард — каза тя. — Дука ли я изгаш?

Той се вгледа в нея, питайки се кога точно бе видял за последен път онази предизвикателна усмивка на лицето й — кога точно онази тънка линия между очите й бе решила да остане там постоянно, като бръчка, белег, татуировка, декларираща годините.

Чудиш се за неща, помисли си той, които никога не ще научиш в този свят. Защо по дяволите става тъй?

— Бард?

— Нека хапнем оттатък — каза той. Стана и изключи телевизора.

— Добре.

Седнаха. Той погледна яденето в алуминиевия поднос. Шест малки отделения, във всяко по нещо, което изглеждаше като пресовано. Месото бе със сос. Останал бе с впечатлението, че в полуготовите вечери месото вечно бе със сос. Без сос месото им като че ли щеше да е голо, помисли си той и без абсолютно никаква причина свърза всичко това с Лорн Грийн и: Момченце, ще ти хвръкне косата.

Този път това не му се стори забавно. Почувства се дори някак уплашен.

— За гагво се узмигваше оддадък, Бард? — попита Мери. Очите й бяха зачервени от настинката, а носът й изглеждаше обрулен и възпален.

— Не си спомням — каза той и за момент си помисли: Май ей сега ще закрещя. За всичко изгубено. За усмивката ти, Мери. Прости ми, ако просто вдигна нагоре глава и закрещя за усмивката, изчезнала завинаги от лицето ти. Ще ми простиш ли?

— Изглеждаше много ждаздлив — каза тя.

Против волята си — това бе негова тайна, а тази вечер той имаше нужда от тайните си, тази вечер душата му бе възпалена, също колкото носа на Мери — против волята си той каза:

— Сетих се за времето, когато събирахме бутилките, за да доплатим за онзи телевизор. Конзолният Ар Си Ей.

— А, за дова… — каза Мери и кихна в кърпичката си над полуготовата вечеря.

Той срещна Джак Хобрът в магазина „Спри и купи“. Количката на Джак бе пълна с дълбоко замразени храни и консерви, които трябва само да затоплиш, преди да изядеш. Имаше и много бира.

— Джак! — извика той. — Какво правиш чак тук? Джак се усмихна сконфузено:

— Не съм свикнал още с другия магазин… Та реших…

— Къде е Елен?

— Наложи се да замине за Кливлънд — каза той. — Майка й почина.

— Джак, съжалявам. Как толкова внезапно?

Навсякъде около тях в студената светлина се движиха хора тръгнали на пазар. От скрити говорители някъде отгоре се чуваше и музика — стари мелодии, чиито имена все не успяваш да запомниш. Жена с препълнена количка мина край тях, влачейки след себе си пищящо тригодишно хлапе със синьо яке и сополи по ръкавите.

— Наистина бе внезапно — каза Джак Хобрът. Той се усмихна глупаво и се загледа в количката си. На голяма жълта торба там пишеше: ТИГАНЪТ, КОЙТО СЕ НЕ МИЕ СЛЕД УПОТРЕБА ГО ХВЪРЛИ! СТЕРИЛЕН! — БЛАГОДАРЯ ТИ. Известно време не се бе чувствала съвсем добре, но смятала, че е от промяната при пенсионирането. Оказа се, че е рак. Отвориха я, хвърлиха един поглед и я зашиха пак. Три седмици по-късно почина. Елен страшно трудно го понесе. Разликата им беше само двайсет години.

— Разбирам — каза той.

— Така че, сега е за малко в Кливлънд.

— Да.

— Да.

Те се спогледаха и се усмихнаха цинично над факта на смъртта.

— А как е горе, в Нортсайд? — запита той.

— Честно, Барт, никой не е настроен особено дружелюбно.

— Така ли?

— Нали знаеш, че Елен работи в банката?

— Разбира се.

— Момичетата тук, които живееха по-наблизо, се събираха на групички и ползваха една кола, за да ходят на работа. Елен вземаше нашата всеки четвъртък, тогава бе нейният ред. Същото става и горе в Нортсайд, но всички жени, които го правят там, са членове на някакъв клуб и Елен не може да се запише в него, докато не мине година след преместването ни там.

— На мен това доста ми прилича на дискриминация, Джак.

— Майната им — каза Джак гневно. — Елен и без друго не би се записала в клуба им, ако ще и да допълзят да я молят. Купих още една кола за нея. Един стар биик. Влюбена е в него. Трябваше да го направя още преди две години.