Стивън Кинг - Пътна мрежа

Остави ме на мира. Почти съм заспал.

Пак Чарли, нали? Един вид самоубийство. Не е честно, Джордж. Помисли за Мери. И за другите. Ти…

Той се изправи рязко в креслото, разливайки питието си върху килима:

— Само не и за себе си.

А какво ще кажеш за пушките, Джордж? Какво ще кажеш за тях?

С треперещи ръце, той вдигна чашата от земята и си наля отново.

Той обядваше с Том Грейнджър в ресторанта „При Ники“, на три преки от пералнята. Седяха в сепаре и отпиваха от бирата си, докато чакаха да им сервират обяда. В ресторанта имаше музикален шкаф и в момента звучеше „Сбогом на жълтите павета“ на Елтън Джон.

Том приказваше за срещата между Мустангите и Кавалеристите, която последните спечелиха с 37:6. Том бе влюбен в спортните отбори на града и загубите им го вбесяваха. Някой ден, помисли си той, докато слушаше как Том проклина целия състав на Мустангите, човек по човек, този Грейнджър ще си отреже едното ухо с някой нож в пералнята и ще го прати на менажера на отбора. Някой луд би го пратил на треньора им, който ще се изсмее и ще го забучи на таблото в съблекалнята, но Том ще го изпрати на менажера, който ще се замисли.

Обядът бе донесен от сервитьорка в бяла найлонова туника, която според него бе на поне триста години, най-много — триста и четири. Бе много дебела. На малка табелка отляво на гърдите й пишеше: ГЕЙЛ Благодаря ви за поръчката ПРИ НИКИ. Том бе решил да хапне говеждо печено, което сега плуваше в чиния пълна със сос. Той си бе поръчал два чийзбургера, алангле, с пържени картофи. Знаеше, че все пак ще бъдат препечени. Бе обядвал „При Ники“ и по-рано. Удължението на 784 щеше да мине на една пресечка от ресторантчето.

Хранеха се. Том свърши с тирадата си за вчерашния мач и запита за завода в Уотърфорд и срещата му с Орднър.

— Ще подписваме в четвъртък или петък — каза той.

— Мислех, че опцията изтича във вторник.

Той пусна историйката как Том Макан бил решил, че не иска завода в Уотърфорд. Не бе забавно да се лъже Том Грейнджър. Познаваше го от седемнайсет години. Не бе особено умен. Лъжите, предназначени за Том, не носиха предизвикателство.

— Хм — каза Том, когато той свърши с разказа си и темата бе приключена. Набучил бе парче говеждо на вилицата си и го поднасяше към устата си. — Защо идваме тук? Храната не струва. Дори и кафето им не струва. Жена ми чак прави по-хубаво кафе от това.

— Знам ли? — каза той, използвайки възможността. — Но помниш ли, когато отвориха онзи италиански ресторант? Където заведохме Мери и Върна.

— Да, през август. Върна още ми говори за онези рикоти… не, ами, ригатони. Така се казваха. Ригатони.

— А онзи мъж, който седна до нас? Висок и дебел?

— Висок, дебел… — Том поклати глава, докато се опитваше да си спомни, дъвчейки.

— Ти каза, че бил мошенник.

— Аааа — очите му станаха по-големи. Той премести чинията си по-надалеч и запали цигара „Хърбърт Тарейтън“, като пусна изгорялата кибритена клечка в чинията със соса. — Да, сещам се. Сали Маглиоре.

— Тъй ли се казваше?

— Да. Едрият с високия диоптър. С не двойна, ами десеторна брадичка. Салваторе Маглиоре. Звучи като специалитет в италиански бордей, нали? Едноокия Сали му викаха, защото имаше кръвоизлив в едното око. Махнаха му го в болницата Мейо преди три-четири години… кръвоизлива, де, не окото. Да, голям мошеник е.

— И с какво се занимава?

— С какво се занимават мошениците? — запита Том, изтръсквайки пепелта от цигарата си в чинията. — Наркотици, момичета, хазарт, тъмни сделки, рекет. И с убийства на други мошеници. Видя ли във вестника? Миналата седмица? Намерили някакъв човек в багажника на колата му до една бензиностанция. С шест куршума в главата и с прерязано гърло. Това не мога да разбера. Защо ще тръгнат да му режат гърлото, като вече са му продупчили шест пъти главата? Мафиотски истории. Там е и Едноокият Сали.

— Няма ли и някакъв законен бизнес?

— Да, мисля, че има. Горе, на Вехтошарника, в Нортън. Продава коли. „Автомобили Маглиоре — Втора ръка плюс гаранция“. С по един труп в багажника — засмя се Том и пак тръсна пепел в чинията. Гейл дойде отново и попита искат ли още кафе. И двамата си поръчаха отново.

— Получих болтовете днес за вратата на бойлера — каза Том. — Като малкия Том са.

— Така ли?

— Трябва да ти ги покажа какво нещо са. Двайсет и два сантима дълги и седем — по средата.

— Като малкия Барт ли каза? — запита той и двамата се разсмяха, а после говориха глупости, докато стана време да се връщат на работа.