Стивън Кинг - Пътна мрежа

— Така ли? — той щракна тънка златна запалка „Зипо“ пред цигарата си и вдигна вежди през пушека като британски актьор комик.

— Получих бележка от Стийв Орднър вчера. Иска да се отбия при него в петък вечер, та да поговорим за завода в Уотърфорд.

— Хм?

— Тази сутрин, докато говорех с Питър Уасърмън, Стийв Орднър ме е търсил по телефона. Г-н Орднър иска да му се обадя сега. Изглежда, че ужасно държи да научи нещо, как мислиш?

— Така изглежда, май — каза Вини, хвърляйки своята усмивка номер две. — Пътят е мокър, карай внимателно.

— И искам да разбера, кой, по дяволите, е накарал Стийв Орднър така внезапно да се притесни. Това искам да знам.

— Ами…

— Хайде, Вини. Хайде да не си играем на ни лук яли, ни лук мирисали. Десет часът е и трябва да говоря с Орднър. Трябва да се видя и с Рон Стоун, трябва да говоря и с Етел Гибс за прегорелите й яки. Ти ли си говорил нещо зад гърба ми?

— Ами, с Шерън ходихме в Ст… в г-н Орднър в неделя на вечеря…

— И ти просто между другото спомена, че Барт Доус не прави нищо в Уотърфорд, докато удължението на 784 идва все по-близо и по-близо, така ли?

— Барт! — запротестира Вини. — Всичко бе абсолютно по дружески. Съвсем…

— Сигурен съм, че е било тъй. Дружеска бе и бележката, с която ме вика на ринга. Дружески ще е и телефонният ни разговор сега. Не е там работата. Въпросът е, че той ви е поканил с жена ти на вечеря с надеждата, че ще се раздрънкаш и не е останал разочарован.

— Барт…

Той насочи показалец към Вини:

— Чуй ме, Вини. Ако продължаваш да ми залагаш такива клопки на пътя, скоро ще си търсиш друга работа. Бъди сигурен.

Вини бе в шок. Цигарата между пръстите му бе напълно забравена.

— Слушай, Вини. Чуй какво ще ти кажа — започна пак той с равен глас. — Знам, че на младо момче като теб му е дошло до гуша да слуша как старите като мен са обръщали света на младини. Но ти сам си заслужи тази лекция.

Вини отвори уста, да каже нещо в своя защита.

— Не смятам, че си ми забил нож в гърба — каза той, вдигайки ръка към Вини в знак да мълчи. — Ако беше така, щях да ти връча заповедта още с влизането ти тук. Мисля просто, че си действал тъпо. Влязъл си в онази огромна къща, пил си три питиета преди вечерята, после супата, после салатата с онази божествена поливка, после ордьовъра и яденето и всичко сервирано от прислужницата в черната униформа; а Карла се е държала като истинска дама, и без за секунда да ви погледне отвисоко; после ягодовата торта или калиновия кейк с разбита сметана за десерт и после два коняка с кафето, или нещо такова, и ти си пусна и лигите пред него. Така ли беше?

— Нещо такова — прошепна Вини. Изражението на лицето му беше две трети срам и една трета безсилен гняв.

— Той първо попита как е Барт. Ти каза, че е добре. Той после каза, че Барт наистина е много свестен мъж, но не би било зле, ако се размърда малко около този завод в Уотърфорд. Ти се съгласи, че наистина, добре би било. Тогава той между другото запита какво става около тази сделка. Ти каза, че това все пак не е в твоя отдел, а той отвърна: „Хайде, Винсент. Ти знаеш какво става.“ И ти рече, че само знаеш, че Барт още не е приключил с тази сделка. А вярно ли е, че хората на Том Макан се били насочили към същото място? И тогава той каза, че каквото и да е, Барт си знае работата и ти пак се съгласи с него, разбира се. И после пихте по още един коняк и той те попита как мислиш, дали Мустангите ще стигнат до финалите и след това си тръгнахте с Шерън и знаеш ли кога пак ще те покани там, Вини?

Вини мълчеше.

— Когато на Стийв Орднър му притрябва пак някой нещо да му изпее. Това е.

— Съжалявам — каза Вини намусено и тръгна да става.

— Не съм свършил.

Вини седна обратно и заби поглед в ъгъла на стаята с горящи очи.

— Знаеш ли, че цели дванайсет години аз вършех твоята работа. Дванайсет години — сигурно ти се струва ужасно много. Но аз самият не знам кога мина това време и къде отидоха тези години. Но твоята работа си я спомням достатъчно добре, за да знам, че ти харесва. И за да мога да видя, че добре се справяш. Тази реорганизация в химическото чистене, с новата номерация… това бе гениално.

Вини го гледаше объркан.

— Започнах в пералнята преди двайсет години, — започна той. — През 1953-а. Бях двайсетгодишен и току-що се бях оженил. Изкарал бях две години бизнес администрация и с Мери бяхме решили да не бързаме за дете, но тогава използвахме този метод с прекъсването, нали знаеш. Веднъж в града, някой тръшна вратата от долния етаж и така се стреснах, че на секундата получих оргазъм. Тогава и Мери забременя. Тъй че винаги, когато започна да се мисля за много велик, си напомням, че една затръшната врата ме е изпратила на мястото. където съм и сега. Това отрезвява. В онези дни нямаше рехави закони с абортите. Забременее ли някое момиче от теб, или се жените, или я изоставяш. Друг избор нямаше. Оженихме се и започнах първата работа, която ми попадна, и това бе тук. Помощник в перачното — точно това, което онова хлапе, Полак, прави долу в момента. Само че тогава всичко се правеше на ръка и прането трябваше да се вади мокро от машините и да се окача на един голям изстисквач, Стонингтън, който поемаше до 250 кг. Заредиш ли го лошо, и кракът ти можеше да замине. Мери пометна в седмия месец и лекарите казаха, че никога не ще може пак да зачене. Изкарах като помощник тук три години и за 55 часа седмично вземах чисто 55 долара. Тогава Ралф Албертсън, началникът на перачното, се бе замесил в някаква шашма с автомобилни застраховки, получи удар на улицата, докато си разменяли полиците с неговия човек, и умря. Добър човек беше. В деня на погребението му цялата пералня затвори. След като бе прилично погребан, отидох при Рей Таркингтън и поисках да ме назначи на мястото на Ралф. Бях почти сигурен, че това ще стане. Научил бях всичко в перачното, защото Ралф ме беше обучил.