Хелиодор: Етиопска повест

27. Докато с такива и подобни думи Хариклея успокояваше Теаген, Кнемон се втурна извънредно бързо, като с лицето си издаваше своето голямо вълнение.

— Ето, нося ти билката, Теагене — извика, — погрижи се да наложиш с нея раните. Но сега трябва да се готвим за нови рани и сеч!

Теаген го помоли да се изрази по-ясно.

— Не е време сега — отвърна Кнемон — за разговори. Струва ми се, че действията ще изпреварят думите. Но последвай ме веднага. Да дойде и Хариклея.

Той поведе двамата и ги заведе при Тиамид, който в това време лъскаше шлема си и точеше копието.

— Тъкмо над оръжието те сварвам — извика Кнемон. — Въоръжи се и заповядай на твоите хора да сторят същото. Обградени сме от неприятелско множество както никога преди. Те са толкова близо, че вече надничат от съседния хълм. Като ги видях, притичах с все сили да те предупредя за нападението, никъде не спирах, но когото можах, призовах да се готви.

28. При това известие Тиамид скочи и първият му въпрос беше къде е Хариклея, сякаш се боеше повече за нея, отколкото за себе си. Когато Кнемон му я показа — тя беше застанала наблизо до вратата.

— Вземи я, драги, и заведи я в пещерата — обърна се само към него, — където са в безопасност нашите съкровища, и като сложиш похлупака на входа, както знаеш, веднага се върни. За войната ще се погрижим ние.

И Тиамид нареди на щитоносеца да доведе жертвено животно, за да го принесат на местните богове, преди да се втурнат в битката.

Кнемон изпълни заповедта — поведе Хариклея, която плачеше и непрекъснато се обръщаше към Теаген, и я вмъкна в пещерата. Тя не беше като многото творения на природата върху земята и под земята, разтворила се от само себе си, а беше издълбана от разбойническото изкуство, но подражаваше природата. Изровена от ръцете на египтяните, тя бе грижливо издълбана, за да пази плячката.

29. Беше направена ето така: Входът й представляваше тесен и тъмен проход под вратата на скривалището. Така че прагът й същевременно беше втора врата, която при нужда води към него. Той можеше лесно да се свали или да се вдигне. Оттам входът се разклоняваше безредно в криви ходници. Проходите и пътищата към вътрешността му се отклоняваха изкусно всеки на своя страна, ту преминаваха един в друг и се преплитаха като корените на дърветата, накрая се събираха на дъното на широко място, където проникваше слаба светлинка от някакъв разсед от височина в края на езерото.

Щом Кнемон вмъкна вътре Хариклея и благодарение на опитността си я заведе до края, опита се да й вдъхне смелост и обеща да се върне вечерта заедно с Теаген (защото не щял да го остави да се бие срещу неприятелите, а щял да му помогне да се измъкне от битката). Тя не можа дума да отвърне, сякаш бе сломена от смъртна беда и сякаш лишена от Теаген, беше лишена от живота, без да може дъх да поеме и дума да произнесе.

Кнемон напусна пещерата и намести прага, просълзен и за своята неволя, и за участта на девойката, понеже почти жива я погреба и предаде на нощта и тъмнината най-светлото същество на света — Хариклея. Когато се върна при Тиамид, намери го пламнал от жажда за бой. Той се беше въоръжил блестящо заедно с Теаген, събрал около себе си своите хора и ги възпламеняваше с речта си. Застанал сред тях, той говореше:

— Бойни другари, нима трябва да ви увещавам с много думи, вие не се нуждаете от напомняне. Вие винаги сте смятали, че животът ви е война. А сега при неочакваното нападение на противника нямаме време за речи. Неприятелите вече напредват и ако не се опълчим с всички сили да се защитим еднакво упорито, значи да забравим дълга си. Защото знаем, че не става дума за жените и децата, което само по себе си би било достатъчно да събуди решителността на мнозина (точно това е от по-малко значение за нас — което остане след победата, ще бъде наше). Тук става въпрос за собствения ни живот (никога война между разбойници не е завършвала с преговори и с примирие, трябва или да оцелеем и да победим, или победени да умрем). Така че нека се нахвърлим срещу наши те най-върли врагове, като напрегнем души и тела.

30. Каза така и се огледа за щитоносеца си, няколко пъти извика името Термутид. Но след като той не се обади, изрече по негов адрес грозни заплахи и побърза към своята лодка. Битката вече беше пламнала и можеше да се види как разбойниците, които живееха на края на езерото, попадаха в ръцете на враговете. Нападателите подпалиха лодките и колибите на заловените или на спасилите се в бягство. Огънят оттам се разпространяваше из близкото тресавище и унищожаваше гъстата тръстика. Неописуемият огнен блясък беше непоносим за очите, силният трясък оглушаваше слуха. Войната се виждаше и чуваше във всичките си образи.