33. Побеснели от яд, че се лишили от чуждата плячка, и страдащи от загубата на чуждия грабеж, те събрали останалите по домовете свои другари и в същото време привлекли пастири-разбойници от околните села с уговорка за еднаква и равна подялба на очакваната плячка. И застанали начело на нападението. А Тиамид плениха жив поради следната причина:
Той имал в Мемфис брат Петосирид. Той бил по-младият, но противозаконно отнел от Тиамид наследствения свещен пророчески сан. Когато по-късно научил, че по-старият му брат застанал начело на разбойническа шайка, се уплашил да не би при пръв случай да се завърне или да не би с време да се разкрият сплетните му. Освен това дочувал, че мнозина го подозират, че отстранил Тиамид, тъй като той не се появявал никъде. Затова разпратил свои посредници по разбойническите села и обещавал много пари и добитък на тези, които му го доведат жив. С тези обещания бяха подмамени разбойниците, те и в разгара на битката не забравяха възнаграждението. Познаха веднага Тиамид и с цената на много свои хора го плениха жив. Веднага го докараха окован на сушата, където отделиха половината от отряда за негова стража. А той проклинаше жестоко тяхното привидно великодушие, като понасяше по-тежко веригите, отколкото би понесъл собствената си смърт. Останалите нападатели се завърнаха на острова, за да търсят съкровищата и плячката, като се надяваха да ги намерят там. Обходиха всички места, не остана нищо непретърсено, но не намериха нищо от това, което очакваха, освен малкото, което не беше скрито в пещерата под земята.
Тогава опожариха колибите, а когато наближи нощта, се уплашиха да останат на острова, да не попаднат в засада на оттеглилите се противници, и се прибраха при своите.
1. Така островът беше опустошаван от пожара. Докато слънцето стоеше над земята, Теаген и Кнемон не забелязваха бедствието (яркостта на огъня избледнява от деня, лъчите на бога го помрачават). А когато то залезе и доведе нощта, непреодолимият пламък засвети и започна да хвърля отблясъка си надалеч. Осланяйки се на тъмнината, двамата надникнаха от тресавището и видяха вече както през ясен ден острова, обхванат от огъня. Теаген започна да се удря по главата и да си скубе косите.
— Нека свърши животът ми днес — викаше той, — нека свърши, да престане всичко — страх, опасност, тревога, надежда, любов. Загина Хариклея, загина и Теаген. Напразно аз нещастникът проявих страх и малодушно избягах, за да се спася за тебе, сладка моя. Вече не ще се спасявам, любима, щом ти си умряла, и то не по общия природен закон, но най-тежко — без да се простиш с живота в ръцете на тези, на които би желала. Но, мисля, ти си станала плячка на огъня, божеството ти запалило тези лампади вместо сватбените факли. Унищожена е красотата сред хората, няма и останки от истинската прелест, не е останало и бездиханното тяло. О жестокост, о неизразима завист на съдбата! Ти ми отне последната нейна прегръдка, ти ме лиши от последната нейна бездушна целувка.
2. При тези думи той погледна към меча си. Кнемон отблъсна веднага ръката му и:
— Какво значи това, Теагене? — запита. — Защо я оплакваш, когато е жива? Дерзай! Хариклея е жива, ти е спасена.
— Разказвай ги тези, Кнемоне, на глупците и на децата — отвърна той. — Ти ме погуби, като ме лишаваш от най-сладката смърт.
Кнемон се закле и му разказа всичко — за заповедта на Тиамид, за пещерата, как сам той завел Хариклея; описа му разположението на пещерата и многобройните й криволици, поради които нямало опасност огънят да проникне надълбоко.
Теаген си отдъхна и пожела веднага да отидат на острова. Той вече мислено видя отсъствуващата любима и си представи пещерата като своя брачна спалня без да предусети бъдещите си вопли в нея.
И те заплаваха бързо. Гребяха сами, защото лодкарят им още при първото сблъскване побягна като след начален знак за надбягване. Те се отбиваха ту насам, ту натам от пряката посока, защото поради неопитност в гребането не спазваха такта, а често и вятърът духаше в противна посока. Но със силата на волята преодоляха неопитността си.
3. С голяма мъка, силно запотени слязоха на острова и се завтекоха, колкото бързо могат, към колибите. Намериха ги опожарени и успяха да познаят само мястото, където са стояли. Но разпознаха каменния праг на пещерата, показващ скривалището. Вятърът духа направо към колибите, изплетени от лека блатна тръстика, и поради силата си бързо ги опожарил. На тяхно място беше останала гола равнина. Пламъкът бързо угаснал и оставил пепел, голяма част от нея била отвята от вятъра, а малкото, което останало, беше толкова изстинало, че можеше да се стъпва върху него.
Читать дальше