Стивън Кинг: То

си отидеш.

Отиваш си и изпитваш желание да се озърнеш, само веднъж да се озърнеш сред залеза и да видиш за сетен път онзи строг хоризонт на Нова Англия — островърхите покриви, Водонапорната кула, Пол със секира на рамото. Но може би не е чак толкова разумно да се озърташ — пише го във всички книги. Нали помниш какво е станало с жената на Лот. По-добре не поглеждай назад. По-добре си мисли, че всичко винаги завършва щастливо… може пък и да е вярно; кой казва, че щастливият край е измислица? Не всички корабчета изчезват сред мрака, без да срещнат слънчев лъч или ръката на друго дете; ако животът изобщо може да ни научи на нещо, то е, че щастливият край се среща често, невероятно често и затова трябва сериозно да се усъмним в умствените способности на всеки, който твърди, че няма Бог.

Когато се спуска залез, трябва да си отидеш час по-скоро , мисли той в този сън. Това трябва да сториш. И ако си позволиш една последна мисъл, може би ще се запиташ за призраците… призраците на седем деца, които стоят сред водата по залез слънце, стоят в кръг, стоят ръка за ръка и лицата им са млади, разбира се, млади, но силни… във всеки случай достатъчно силни, за да създадат бъдещите мъже, може би даже достатъчно силни, за да разберат, че бъдещите мъже трябва задължително да пресъздадат някогашните деца, ако искат да разберат нашата простосмъртна участ. Кръгът се затваря, колелото се търкулва и друго няма на този свят.

Не е нужно да се озърташ, за да видиш тези деца; част от тебе ще ги вижда навеки, ще живее сред тях навеки, ще ги обича навеки. Не е задължително те да са най-доброто в тебе, ала някога са били хранилище на всичко, в което си могъл да се превърнеш.

Деца, обичам ви. Толкова много ви обичам.

Затова подкарвай колата, подкарвай бързо докато чезнат последните слънчеви лъчи, карай по-надалече от Дери, от спомена… но не и от копнежа. Това ще остане — скъпоценната камея на всичко, което сме били, всичко, което сме вярвали в детството, всичко, което е блестяло в нашите очи, когато сме били изгубени и вятърът е нашепвал в нощта.

Подкарвай колата и се старай да запазиш усмивката. Пусни по радиото рокендрол и карай напред към всичкия живот на света с всичката храброст и всичката вяра, която откриваш в сърцето си. Бъди верен, бъди храбър, бори се.

Останалото е мрак.

— Хей!

— Хей, мистър…

— … внимавай!

— Тоя проклет глупак ще…

Думите отлитаха назад, шумни и безсмислени като пърхащи знаменца, като понесени от вятъра балони. Ето бариерите; от ветроупорните фенери долиташе мирис на керосин. Бил зърна зейналия мрак сред рухналата улица, чу как долу водата бълбука с унило упорство из хаотичната тъма, и се разсмя на този звук.

Рязко хвърли Силвър наляво, тъй близо до бариерите, че крачолът на джинсите му изшумоля по една от тях. Колелата летяха само на сантиметри от пустотата отвъд назъбения асфалтов ръб, а място за маневриране нямаше. Отпред водата бе разрушила цялата улица и половината тротоар край бижутерския магазин. Бариери преграждаха остатъците от подкопания тротоар.

— Бил? — долетя изотзад гласът на Одра, замаян и малко дрезгав, сякаш току-що се бе събудила от дълбока дрямка. — Бил, къде сме? Какво правим ?

— Хай-йо, Силвър! — изкрещя Бил, насочвайки побеснялата машинария право срещу бариерата пред празната витрина на бижутерията. — ХАЙ-ЙО, СИЛВЪР, НАПРЕЕЕЕЕЕЕД!

Силвър се вряза в бариерата с шестдесет километра в час и централната дъска отхвръкна на една страна, А-образните подпори — на друга. Одра изпищя и стисна Бил толкова здраво, че дъхът му спря. По околните улици хората бяха наизскачали на вратите си и ги гледаха.

Силвър летеше по моста от подкопани плочки. Бил усети как лявото му бедро застъргва по стената на бижутерията. Усети как задното колело на Силвър внезапно хлътна и разбра, че тротоарът пропада зад тях…

… а сетне устремът на Силвър ги изнесе на твърда почва. Бил свърна край една прекатурена кофа за смет и отново изхвръкна на улицата. Изскърцаха спирачки. Зърна връхлитащия радиатор на грамаден камион, ала продължаваше да се тресе от неудържим смях. Прелетя пред камиона с цяла секунда преднина. Майната му — време колкото щеш!

От очите му течаха сълзи, а той крещеше, стискаше тромбата и слушаше как дрезгавият й рев се врязва в ослепителния слънчев ден.

— Бил, ще се пребием! — извика Одра и макар че в гласа й звучеше ужас, тя също се смееше.