Стивън Кинг: То

Тревога и копнеж. Там е цялата разлика между реалност и желание — например разликата между възрастния, който пресмята цената, и детето, което просто яхва колелото и потегля. Целият свят ги дели. И все пак разликата не е чак толкова голяма. Може би ги дели само педя. Та не изпитваш ли същото чувство когато влакчето на ужасите наближи първото стръмно спускане, където започва истинската веселба?

Тревога и копнеж. Онова, което желаеш, ала не смееш да извършиш. Където си бил и където искаш да отидеш. Някакъв стар рок, в който се пее, че искаш момиче, кола и място, където да стигнеш. О, Господи, моля Те, чат ли си?

За миг Бил затвори очи и усети меката, безжизнена тежест на Одра зад гърба си, усети склона нейде напред, усети собственото си сърце.

Бъди храбър, бъди верен, бори се.

Отново подкара Силвър напред.

— Искаш ли да му друснем един рок, Одра?

Тя не отговори. Все едно. Вече беше готов.

— Дръж се тогава.

Той натисна педалите. Отначало беше трудно. Силвър заплашително се люшкаше напред-назад, тежестта на Одра още повече влошаваше нещата… и все пак тя несъмнено пазеше равновесие, макар и без да съзнава — иначе отдавна щяха да грохнат на паважа. Бил се изправи на педалите, стисна кормилото с безумна сила, присви очи, отметна глава назад и жилите по шията му се изпънаха като въжета.

Сега ще се сгромолясаме на улицата и ще си потрошим главите…

( не, няма, давай, Бил, давай, покажи им как се кара )

Той стоеше върху педалите, въртеше ги и усещаше всяка изпушена цигара за последните двайсет години — усещаше по резкия скок на кръвното налягане, по бесните удари на сърцето. Майната му на всичко! — помисли той и се ухили в пристъп на безумен възторг.

Игралните карти, които отначало издаваха откъслечни изстрели, постепенно ускориха тракането. Бяха нови, чисто новички карти и издаваха приятен, мощен звук. Бил усети първата ласка на вятъра по голото си теме и усмивката му се разшири. Аз създадох този вятър, помисли той. Аз го създадох с тия проклети педали.

Отсреща се задаваше знакът СТОП в края на уличката. Бил понечи да стисне спирачките… и после (усмивката продължаваше да се разширява, оголвайки зъбите му) настъпи педалите още по-силно.

Без да обръща внимание на знака, Бил свърна наляво, към горния край на Главната улица над Баси парк. Тежестта на Одра отново го подлъга и двамата едва не се сгромолясаха настрани. Велосипедът се люшна, заподскача и пак се изправи. Вятърът се засилваше, охлаждаше капките пот по челото му, изпаряваше ги, прелиташе край ушите му с глух, опияняващ звук, който донякъде напомняше шепота на прибой в морска раковина, но всъщност не можеше да се сравни с нищо на света. Навярно хлапето със скейтборда отлично познаваше този звук. Но постепенно ще загубиш връзката с него, момче , помисли Бил. Нещата се променят неусетно. Мръсен номер ни погажда животът, тъй че се готви да го посрещнеш.

Въртеше педалите все по-бързо и сега самата скорост му помагаше да запази равновесие. Отляво се мярнаха останките на рухналия великан Пол Бъниън. Бил изкрещя:

— Хай-йо, Силвър, НАПРЕЕЕЕЕД!

Одра пристегна ръце около него; усети я как се раздвижва зад гърба му. Но сега той не изпитваше желание да се обърне и да я погледне… нямаше закъде да бърза. Въртеше педалите и се смееше с пълен глас — мършав, оплешивял мъж, приведен над кормилото на велосипеда, за да намали съпротивата на въздуха. Докато прелиташе покрай Баси парк, хората почнаха да се обръщат подир него.

Отпред Главната улица слизаше все по-стръмно към пропадналия градски център и някакво гласче пошепна в главата му, че ако сега не натисне спирачките, скоро няма да може; просто ще изхвръкне като снаряд сред останките от хлътналото кръстовище и там ще срещнат гибелта си.

Вместо да спре, той отново натисна педалите и подкара велосипеда още по-бързо. Летеше надолу по хълма и вече виждаше оранжево-белите бариери и ветроупорните фенери с пушливи карнавални пламъчета по границите на свличането, виждаше горните етажи на хлътналите сгради да стърчат от улицата като в картина на луд художник.

— Хай-йо, Силвър, НАПРЕЕЕЕЕЕЕЕЕД! — възторжено изкрещя Бил Денброу и се стрелна надолу към незнайната си участ, усещайки за последен път Дери като свой собствен град, усещайки най-вече, че е жив под реално небе и че всичко е копнеж, копнеж, копнеж.

Летеше надолу със Силвър; летеше тъй, сякаш се надбягваше с дявола.