Стивън Кинг: То

Но освен това статията подсказва, че Хенли не е сам; други сегашни и бъдещи инвеститори могат да преосмислят плановете си за капиталовложения в Дери. Разбира се, Ал Зитнър вече няма грижи — Господ го пенсионира едновременно с рухването на центъра. Но другите, които мислят като Хенли, са изправени пред труден избор — как се възстановява градски район, потънал наполовина под водата?

Мисля, че може би след дълго и неестествено жизнено съществуване Дери най-сетне умира… като мухоморка, чийто разцвет е дошъл и отминал.

Следобед се обадих на Бил Денброу. Състоянието на Одра остава без изменения.

Преди час проведох още един разговор — с Ричи Тозиър в Калифорния. Отговори ми телефонният секретар, а отнейде долиташе и песен на „Кридънс клиъруотър ривайвъл“. От тия машинарии винаги се панирам. Казах си името и адреса, поколебах се малко и добавих, че се надявам отново да носи контактни лещи без проблеми. Канех се да оставя слушалката, когато Ричи грабна телефона и викна:

— Мики! Как си, мой човек?

Гласът му беше сърдечен и радостен… но личеше, че е объркан. Сякаш го бях спипал по бели гащи.

— Здрасти, Ричи — казах аз. — Оправям се.

— Добре. Боли ли те още?

— Малко. Вече минава. Обаче сърбежът не се трае. Чакам с нетърпение да ми смъкнат превръзките от ребрата. Между другото, тая песен на „Кридънс“ много ми хареса.

Ричи се разсмя.

— Дрън-дрън. Това не са „Кридънс“, а „Момичета за рокендрол“ от новия албум на Фогърти „Център нападател“. Не си ли го чувал?

— Ъ-ъ.

— Трябва да си го купиш, страхотен е. Направо като… — той се запъна и довърши: — Направо като едно време.

— Непременно — казах аз и сигурно наистина ще го купя. Винаги съм харесвал Джон Фогърти. „Зелената река“ е любимият ми хит на „Кридънс“. Прибери се у дома — така пеят накрая, точно преди песента да заглъхне.

— Ами Бил как е?

— Двамата с Одра ми пазят къщата докато лежа тук.

— Добре. Много добре. — Той помълча. — Искаш ли да чуеш нещо адски странно, Мики?

— Хайде де — казах аз. Вече подозирах какво ще чуя.

— Ами… седях си тук в кабинета, прослушвах новите хитове, редактирах разни реклами и четях докладни записки… натрупали са се цели планини и през идния месец май ще трябва да бачкам по двайсет и пет часа в денонощие. Бях включил телефонния секретар, обаче засилих звука, та да отговарям на който трябва, а пък тъпаците да си дрънкат както щат. И те оставих да разговаряш с автомата толкова дълго, защото…

— … защото отначало изобщо си нямал представа кой се обажда.

— Божичко, точно така! Откъде разбра?

— Защото отново забравяме. Този път всички.

— Мики, сигурен ли си?

— Как беше фамилията на Стан? — запитах аз.

Отсреща настана мълчание — дълго мълчание. Чувах как глух женски глас долита от Омаха… а може би от Рутвен, щат Аризона, или Флинт, щат Мичиган. Чувах го едва-едва, като гласа на космически пътешественик, който напуска слънчевата система с последната степен на догаряща ракета — благодаря и сбогом.

После Ричи изрече неуверено:

— Мисля, че беше Ъндърууд, ама това не е еврейска фамилия, нали?

— Юрис беше.

— Юрис! — провикна се Ричи и в гласа му звучаха едновременно облекчение и тревога. — Господи, ужасно мразя нещо да ми се върти на езика, а пък да не мога да се сетя. Случи ли се някъде да вземат да играят на думи или на филми, веднага казвам: „Прощавайте, ама пак ме прихваща хроничната диария, тъй че може ли да си вървя?“ Обаче ти помниш, Мики. Както преди.

— Не. Открих го в бележника си.

Той пак замълча. После каза:

— Не го ли помнеше?

— Не.

— Без майтап?

— Без майтап.

— Значи този път наистина е свършило — каза той и усетих в гласа му неописуемо облекчение.

— Да, така мисля.

Отново настана онова странно междуградско мълчание — в него усещах хилядите километри между Мейн и Калифорния. Навярно двамата мислехме за едно и също: да, свърши, и след шест седмици или шест месеца ще се забравим. Свърши и не ни струва почти нищо освен живота на Стан и Еди. Знаете ли, че почти съм ги забравил? Колкото и ужасно да звучи, почти съм забравил Стан и Еди. От астма ли страдаше Еди, или от хронична мигрена? Да пукна ако знам, обаче май беше мигрена. Ще питам Бил. Той сигурно помни.

— Добре де, предай много поздрави на Бил и оная хубавица, жена му — каза Ричи със зле изиграно веселие.

— Непременно, Ричи.

Затворих очи и разтърках чело. Той помнеше, че жената на Бил е в Дери… но не се сещаше нито за името й, нито какво е станало с нея.