Стивън Кинг - То

Изумително… невероятно… омайващо.

Прекрачи нагоре и в този миг чу над себе си как по стълбите шумолят забързани стъпки. Отново наведе глава настрани. Звуците на латерна изведнъж се засилиха, сякаш искаха да заглушат стъпките. Сега позна и мелодията — беше „Лагерно надбягване“.

Стъпки, да — но всъщност не шумоляха, нали? По-скоро звучаха като… жвакане , нали? Като шляпане на подгизнали галоши.

По стената горе заподскачаха сенки.

Изведнъж ужасът бликна в гърлото на Стан — сякаш бе глътнал нещо парещо и противно, някакво гнусно лекарство, което разтърси цялото му тяло. Ужасът идваше от сенките.

Зърна ги само за миг. В този кратичък интервал успя да забележи, че са две, че са прегърбени и някак неестествени. Повече не видя, защото светлината горе гаснеше, гаснеше прекалено бързо, а когато се завъртя, тежката врата на кулата бавно се захлопна пред него.

Разтреперан от страх, Станли хукна надолу по стъпалата (кой знае как, бе изкачил повече от дузина, макар да си спомняше само за две, най-много три). В мрака не виждаше почти нищо. Чуваше собствения си дъх, чуваше скрибуцането на латерна нейде високо горе

( какво дири латерна там в тъмното? кой я върти? )

и чуваше ония мокри стъпки. Те идваха. Наближаваха.

Блъсна вратата с разперени длани, блъсна я толкова силно, че искрящите болезнени тръпки пробягаха чак до лактите му. Преди малко се бе завъртяла съвсем леко… ала сега не помръдваше.

Не… не беше точно така. Отначало вратата поддаде съвсем мъничко, колкото за миг отляво да се открехне подигравателно тесен процеп, през който пробяга мъждива светлина. После лъчът изгасна. Сякаш от другата страна някой подпираше вратата.

Задъхан от ужас, Стан натисна с всичка сила. Усети как бронзовите ленти се впиват в дланите му. Нищо повече.

Извъртя се и заблъска вратата с гръб и плещи. Усети как по челото му се стича гореща, гъста пот. Латерната свиреше все по-силно. Неравномерното ехо кънтеше по спиралния стълбищен коридор. В музиката вече нямаше нищо весело. Мелодията се променяше. Превръщаше се в погребален марш. Виеше като вятър над водата и Стан зърна в мислите си селски панаир през късна есен: вятър гони дъждовните струи по пустите алеи, флаговете плющят, палатките се издуват, падат, търкулват се и отлитат като брезентови прилепи. Зърна опустелите въртележки да стърчат като скелети на фона на небето; вятърът виеше, фучеше и потропваше из кривите ъгловати подпори. Изведнъж разбра, че смъртта е дошла с него на този панаир, че смъртта идва от мрака да го вземе и не ще може да избяга от нея.

Изведнъж по стъпалата бликнаха струи вода. Сега вместо дъх на пуканки, кнедли и захарен памук Стан долавяше мирис на влага и тлен, воня на мъртво прасе, гъмжащо от червеи нейде в потайно място, далече от слънцето.

— Кой е? — изпищя той остро и треперливо.

Отвърна тежък, бълбукащ глас, сякаш задавен от кал и застояла вода.

— Мъртвите, Станли. Ние сме мъртвите. Потънахме, но сега се реем… както и ти ще се рееш.

Усети как водата плъзва край нозете му. Разтърсван от непоносим ужас, той се сви край вратата. Вече бяха съвсем близо. Усещаше близостта им. Усещаше мириса им. Отчаяно и безсмислено блъскаше вратата с тяло и при всеки удар нещо ръбесто се впиваше в бедрото му.

— Мъртви сме, но понякога излизаме за малко и се правим на клоуни, Станли. Понякога ние…

Беше албумът.

Без да мисли, Стан го сграбчи. Книгата се заклещи в джоба на дъждобрана и не искаше да излиза. Един от ония вече беше долу; чуваше провлачените му стъпки през тясната каменна площадка между стълбата и вратата. След миг щеше да посегне, да го докосне с хладната си плът.

Дръпна още веднъж, с чудовищно усилие, и книгата се озова в ръцете му. Вдигна я пред себе си като жалко подобие на щит. Не мислеше какво върши, ала изведнъж почувствува, че е правилно .

— Червеношийки! — изкрещя той в мрака.

За миг наближаващото създание (навярно вече ги деляха не повече от пет крачки) се поколеба — Стан бе почти сигурен в това. И не бе ли усетил за миг известно разхлабване на вратата, край която се свиваше?

Но той вече не се свиваше . Стоеше прав сред мрака. Какво бе станало? Нямаше време за чудене. Стан облиза пресъхналите си устни и занарежда:

— Червеношийки! Сиви чапли! Гмурци! Алени танаджъри! Гарги! Чукоглави кълвачи! Червеноглави кълвачи! Синигери! Орехчета! Пели…