Стивън Кинг - То

И тук не бяха твърде наясно. Изглежда, по ония времена („старите времена“, тържествено ги нарече Бен, когато дойде негов ред да вземе думата) вратата към платформата над водата си стояла отключена. Една вечер две хлапета… а може би само едно… или цели три… заварили отключена и приземната врата. Хванали се на бас и се изкачили догоре. По грешка излезли на платформата вместо на галерията. Додето разберат какво става, вече били паднали през ръба.

— Едно момче, Вик Кръмли, разправяше, че го чул от баща си — каза Бевърли, — тъй че може и да е вярно. Вик казваше, че според татко му, щом веднъж били паднали във водата, смъртта им била неминуема, защото нямало за какво да се хванат. До платформата не можели да стигнат. Разправяше, че сигурно цяла нощ са пляскали с ръце и са викали за помощ. Само че никой не ги чувал, а те се изморявали все повече и повече, докато…

Тя замълча, осъзнавайки целия ужас на съдбата им. Представяше си как тия момчета — истински или измислени — пляскат като удавени кученца. Потъват, отново изплуват сред водни пръски. Със засилването на паниката все повече пляскат и все по-трудно се удържат на повърхността. Подгизналите гуменки натежават. Пръстите безплодно драскат в търсене на опора по гладките стоманени стени на резервоара. Усещаше вкуса на погълнатата вода. Чуваше глухото кънтене на виковете им. Колко е траяло? Петнайсет минути? Половин час? Колко време е минало преди виковете да секнат и те да останат неподвижни на водната повърхност с извърнати надолу лица като страннни риби, които надзирателят ще открие на следващото утро?

— Господи — сухо изрече Стан.

— Чувал съм, че и една жена си загубила бебето — внезапно се обади Еди. — Тогава вече окончателно затворили кулата. Поне така съм чувал. Знам, че са пускали хората да се качват горе. Но веднъж дошла някаква жена с бебе. Не знам колко е било голямо. Но платформата била над самата вода. Жената, разбирате ли, пристъпила до парапета с бебето в ръце и го изпуснала, или пък то се дръпнало. Разправят, че някакъв младеж опитал да го спаси. Рекъл да се прави на герой, нали разбирате. Скочил вътре, но от бебето нямало и следа. Може да е било с палтенце или нещо такова. Мокрите дрехи много тежат.

Изведнъж Еди бръкна в джоба си и измъкна малко кафяво шишенце. Отвори го, извади две бели хапчета и ги глътна без вода.

— Какво беше това? — запита Бевърли.

— Аспирин. Имам главоболие.

Той я изгледа предизвикателно, но Бевърли не каза нищо.

Бен довърши историята. След нещастния случай с бебето (лично той бил чувал, че не било бебе, а дете, тригодишно момиченце), Общинският съвет гласувал решение да се заключва и долната, и горната врата, а на екскурзиите и пикниците да се сложи край. От тогава насам Водонапорната кула стояла заключена. Разбира се, надзирателят идвал редовно, от време на време наминавали техниците и няколко пъти годишно се уреждали контролирани посещения. Любопитните граждани можели да придружат някоя дама от Историческото дружество по спиралната стълба до галерията на върха, а там вече да охкат, да ахкат и да щракат цветни снимки за хвалба пред съседите. Но вратата към резервоара вече била винаги заключена.

— Още ли е пълно с вода? — запита Стан.

— Мисля, че да — каза Бен. — Виждал съм пожарни коли да зареждат там, когато дойде време за палене на стърнищата. Свързват маркуча с долната тръба.

Станли отново гледаше как се въртят парцалите в сушилнята. Топката се бе разпаднала на части и някои от тях подхвърчаха като парашути.

— Какво видя там? — тихо запита Бевърли.

За миг си помислиха, че той няма да отговори. После Стан си пое дълбок, разтреперан дъх и каза нещо, което отначало им се стори безкрайно далечно от темата.

— Нарекли са го Мемориал парк заради 23-ти Мейнски полк от Гражданската война. Прякорът им бил Сините от Дери. Имало и статуя, но преди двайсетина години се строшила по време на буря. Нямало пари за ремонт, затова сложили вместо нея поилка за птички. Голяма каменна поилка.

Всички го гледаха. Стан преглътна. Чуха как щракна гърлото му.

— Може би знаете, че наблюдавам птиците. Имам си албум, бинокъл „Цайс-Икон“ и тъй нататък. — Той се завъртя към Еди. — Остана ли ти аспирин?

Еди му подаде шишенцето. Стан извади две хапчета, поколеба се и добави трето. Преглътна ги едно по едно, с мъчителна гримаса. После продължи разказа си.

Премеждието на Стан се случи преди два месеца. В една дъждовна априлска привечер той си облече дъждобрана, сложи албума и бинокъла в непромокаема торба с шнурче и тръгна към Мемориал парк. Обикновено ходеше там с баща си, но тази вечер баща му работеше извънредно и малко преди вечеря се бе обадил по телефона специално на Стан.