Стивън Кинг - То

— И аз видях нещо — изведнъж каза Стан. — Не ми се говореше за това, защото исках да вярвам, че е сън или нещо подобно. Може би дори припадък като на онова момче, Ставиър. Знаете ли го?

Бен и Бев поклатиха глави. Еди запита:

— Дето е болен от епилепсия ли?

— Точно така. Разбирате ли какво ми беше? Готов бях да си мисля, че имам такава болест, но да знам, че не съм видял нещо… истинско.

— Какво беше? — запита Бев, но се съмняваше дали наистина иска да узнае. Не беше като да слушаш разни истории за призраци край бавно гаснещия лагерен огън и да ядеш виенски кифли и печени наденички. Седяха тук, в задушната пералня, и тя виждаше под машините едри топки сплъстен прах (баща й ги наричаше призрачни фъшкии), виждаше как танцуват прашинки в горещите слънчеви лъчи, падащи през зацапаните прозорци, виждаше вехтите списания с откъснати корици. Всички тия неща бяха нормални. Кротки, нормални и скучни. Ала тя се боеше. Ужасно се боеше. Защото усещаше, че нито една от историите не е измислена, въображаема — мумията на Бен, прокаженият на Еди… и двете чудовища можеха да бродят навън довечера, след залез слънце. Или пък братчето на Бил Денброу можеше да броди из мрачните канали под града едноръко и неумолимо, със сребърни монети вместо очи.

И все пак когато Стан не отговори веднага, тя повтори:

— Какво беше?

Стан изрече със сдържан глас:

— Бях в онова паркче, където е Водонапорната кула…

— Божичко, не го обичам това място — жално промърмори Еди. — Ако в Дери изобщо има призраци, сигурно са там.

— Какво ? — рязко запита Стан. — Какво каза?

— Ама ти не знаеш ли? — изненада се Еди. — Още преди да почнат убийствата мама не ми даваше да ходя там. Тя… тя е много добра и се грижи за мен. — Той се усмихна смутено и прихвана по-здраво инхалатора в скута си. — Нали разбираш, там са се удавили някакви момчета. Три или четири. Те… Стан! Стан, добре ли си?

Лицето на Стан бе придобило оловносив цвят. Устните му беззвучно потрепваха. Очите му се извъртяха нагоре, потъвайки под клепачите до крайчетата на ирисите. Едната му ръка немощно посегна из пустотата и се отпусна до бедрото.

Еди извърши единственото, което му хрумна. Приведе се, обгърна с тъничката си ръка провисналите плещи на Стан, натъпка инхалатора в устата му и дръпна спусъка с всичка сила.

Стан се разкашля, задавен и полузадушен. Седна нормално и очите му се избистриха. Продължи да кашля, но вече прикриваше устата си в шепи. Накрая дълбоко изхлипа, пое си дъх и безсилно се облегна назад.

— Какво беше това? — запита той като се поопомни.

— Моето лекарство против астма — виновно обясни Еди.

— Божичко, прилича на пикня от умряло куче.

Другите се разсмяха, но смехът им бе нервен. Гледаха го тревожно. По бузите на Стан бавно се разля бледа руменина.

— Вярно, много е отвратително — каза Еди с нескрита гордост.

— Да, ама разрешават ли го Мойсеевите закони? — запита Стан и те отново се разсмяха, макар че никой (включително и Стан) нямаше точна представа какви са Мойсеевите закони.

Стан прекрати смеха пръв и се втренчи в Еди.

— Кажи какво знаеш за Водонапорната кула.

Еди започна пръв, но Бен и Бевърли също допринесоха за разказа. Водонапорната кула беше на Канзас стрийт, около два километра и половина западно от центъра, близо до южните покрайнини на Пущинака. Някога, в края на миналия век, тя бе осигурявала питейна вода за целия град със своята вместимост от седем милиона литра. Тъй като от кръглата открита галерия под покрива имало великолепен изглед към Дери и околностите, мястото било много популярно до началото на трийсетте години. В ясните съботни и неделни дни цели семейства идвали в мъничкия Мемориал парк, за да се изкачат по сто и шейсетте вътрешни стъпала и да се насладят на гледката. Често се случвало да разпънат покривки и да си устроят пикник на тревата.

Стъпалата минавали между ослепително белосаната външна тухлена стена и вътрешния резервоар — стоманен цилиндър с височина тридесет и два метра. Изкачвали се до върха по стръмна спирала.

Точно под нивото на галерията дебела дървена врата в стоманената стена водела към платформа над самата вода — черно, тихичко поплискващо езеро, осветено от голи електрически крушки с тенекиени отражатели. При максимално зареждане водата дълбочината й била точно тридесет метра.

— Откъде е идвала водата? — запита Бен.

Бев, Еди и Стан се спогледаха. Никой не знаеше.

— Добре де, как са се удавили момчетата?