Стивън Кинг - То

— Да! Да, сервитьорка е! — задъхваше се Бевърли през смях и сълзи едновременно.

От смях Бен вече нямаше сили да стои на крака и се тръшна върху близката кофа за боклук. Тежкото му туловище смачка капака и той се търкулна на плочките. Пищейки от смях, Еди го посочи с пръст. Бевърли изтича да го вдигне.

Над главите им се разтвори прозорец и някаква жена кресна:

— Деца, да се махате оттук! Знаете ли, че има хора, дето работят нощна смяна? Изчезвайте!

Без колебание двамата хванаха Бевърли за ръцете и хукнаха към Сентър стрийт. Продължаваха да се смеят.

Преброиха парите и откриха, че разполагат с четиридесет цента — тъкмо колкото за два големи сиропа с фруктов сладолед от дрогерията. Тъй като старият мистър Кийн беше мърморко и не разрешаваше на деца под дванайсет години да консумират на място (твърдеше, че флиперите в дъното на салона могат да ги покварят), те си взеха сладоледите в две грамадни кутии от импрегниран картон, отнесоха ги в Баси парк и се настаниха на тревата. Сладоледът на Еди беше с ягоди, на Бен — с кафе. Бевърли седеше между двете момчета със сламка в ръка и опитваше като пчеличка ту от единия, ту от другия. Отново й ставаше добре — за пръв път откакто снощи мивката бе избълвала кървавия фонтан. Беше изнемощяла физически и душевно, но се чувствуваше спокойна, умиротворена. Поне засега.

— Просто не разбирам какво му стана на Брадли — каза накрая Еди с неловък, извинителен тон. — Никога не е бил такъв.

— Ти ме защити — каза Бевърли и изведнъж целуна Бен по бузата. — Благодаря ти.

Бен пламна отново.

— Ти играеше честно — измънка той и устремно излапа половината сладолед на три чудовищни глътки. Последва оригване, мощно като изстрел на ловна пушка.

— От коя дупка беше, мой човек? — запита Еди и Бевърли безпомощно се разсмя, стискайки корема си с две ръце.

— Недейте — изкиска се тя. — Коремът ме боли. Моля ви се, недейте вече.

Бен се усмихваше. Тази вечер, преди да заспи, щеше да преживява отново и отново мига на нейната целувка.

— Сега наистина ли си добре? — запита той.

Тя кимна.

— Не беше заради него . Всъщност даже не заради онова, дето го каза за мама. Просто снощи стана нещо. — Тя се поколеба, прехвърляйки поглед от Бен към Еди и обратно. — Аз… аз трябва да кажа на някого. Или да покажа. Или… не знам. Мисля, че плаках, защото се боя, че ми хлопа дъската.

— На кой му хлопа дъската? — раздаде се нов глас.

Беше Станли Юрис. Както винаги, изглеждаше дребничък, строен и свръхестествено чист — прекалено чист за хлапе, току-що навършило единайсет. С бялата риза, спретнато затъкната от всички страни в идеално изпраните джинси, грижливо заресаната коса и безукорно чистите кецове, той приличаше на най-малкия възрастен в света. После се усмихна и илюзията изчезна.

Тя вече няма да каже онова, което се канеше да сподели , помисли Еди, защото той не беше с нас, когато Брадли нарече майка й с лошата дума.

Но след кратко колебание Бевърли започна да разказва. Защото Станли беше някак по-различен от Брадли — беше по-_реален_ от него.

Станли е един от нас , помисли Бевърли и се запита защо ли от това ръцете й изведнъж настръхнаха. Не им правя услуга с този разказ. Нито на тях, нито на себе си.

Ала беше късно. Тя вече говореше. Стан седна до тях и лицето му беше спокойно, замислено. Еди му предложи остатъка от ягодовия сладолед, но той само тръсна глава без да откъсва поглед от лицето на Бевърли. И трите момчета мълчаха.

Тя им разказа как бе чула гласовете. Как познала гласа на Рони Гроган. Знаела, че Рони е мъртва, но въпреки всичко чула нейния глас. Разказа им как бликнала кръвта и как баща й не видял нищо снощи, а майка й — тази сутрин.

Когато свърши, тя огледа лицата им едно по едно, изплашена предварително от онова, което би могла да види по тях… ала не срещна нито капчица съмнение. Ужас — да, но не и съмнение.

След дълго мълчание Бен каза:

— Хайде да видим.

Влязоха през задната врата, не само защото ключът на Бевърли беше за нея, но й защото тя предупреди, че баща й ще я убие, ако мисис Болтън я види да влиза в апартамента с три момчета в отсъствие на родителите си.

— Защо? — попита Еди.

— Няма да разбереш, тъпчо — рече Стан. — Тихо сега.

Еди се накани да отговори, зърна бледото, напрегнато лице на Стан и реши, че ще е по-добре да си затваря човката.

Вратата водеше към кухнята, изпълнена с лятна тишина и ярко следобедно слънце. Чиниите от закуска искряха на сушката. Четиримата стояха на плътна групичка до кухненската маса и когато горе се затръшна врата, всички подскочиха, после нервно се разсмяха.