Стивън Кинг - То

Вратата се отвори с недоволно скриптене и Стан направи огромна крачка назад, в пустотата. Просна се по гръб на мъртвата трева. Беше прегънал албума почти на две и по-късно тази вечер щеше да види върху него дълбоките отпечатъци на пръстите си, сякаш корицата беше от пластилин, а не от корав картон.

Не се опита да стане, а заблъска с пети, плъзгайки гръб по мократа трева. Обтегнатите му устни оголваха зъбите. В тъмния правоъгълник видя два чифта крака под диагоналната сянка на полуотворената врата. Видя джинси, придобили от разложението пурпурно-червеникав цвят. По шевовете полепваха разнищени оранжеви конци, от крачолите се стичаха локвички вода около прогнилите обувки, през чиито дупки стърчаха подути, алени пръсти.

Ръцете им висяха безволно край джинсите — прекалено дълги и восъчнобели. Под всеки пръст висеше малко оранжево помпонче.

Изпънал напред прегънатия албум, усещайки по лицето си влага от дъжда, потта и сълзите, Стан шепнеше дрезгаво и монотонно:

— Ястреби-мишелови… черешарки… колибрита… албатроси… кивита…

Една от ръцете се завъртя, разкривайки длан, по която безкрайната водна ерозия бе изтрила всякакви линии. Оставаше нещо идиотски гладко, като ръка на манекен в магазин за конфекция.

Единият пръст се изпъна… и пак се сви. Помпончето подскачаше и провисваше, подскачаше и провисваше.

Подмамваха го.

Стан Юрис, който щеше да умре след двайсет и седем години във ваната, със срязани накръст вени, се надигна на колене, после стъпи на крака и побягна. Претича през Канзас стрийт без да се оглежда за коли. Спря задъхан на отсрещния тротоар и се озърна към парка.

От тук не се виждаше вратата в подножието на Водонапорната кула; масивна, ала и някак грациозна, кулата се извисяваше в сумрака.

— Мъртви бяха — прошепна си само потресеното момче.

Завъртя се и хукна към дома.

Сушилнята бе замлъкнала. Стан също.

Дълго време другите трима го гледаха мълчаливо. Кожата му бе посивяла почти като априлската вечер, за която им разказваше преди малко.

— Уха! — изрече най-сетне Бен и въздъхна с дълбоко, тръпнещо свистене.

— Истина е — тихо каза Стан. — Пред Бога се кълна.

— Вярвам ти — каза Бевърли. — След онова, което се случи у нас, бих повярвала на всичко .

Тя стана рязко, като едва не прекатури стола, и прекрачи към сушилнята. Взе да вади парцалите един по един и да ги сгъва. Беше с гръб към момчетата, но Бен подозираше, че плаче. Искаше да застане до нея, но не му достигаше смелост.

— Трябва да говорим с Бил за това — каза Еди. — Бил ще знае какво да направим.

— Да правим ли? — Стан се вторачи в него. — Какви ги плещиш?

Еди го изгледа смутено.

— Ами…

— Аз не искам да правя нищо — заяви Стан. Погледът му беше тъй яростен и свиреп, че Еди се сви на стола. — Искам да забравя . Това смятам да правя и нищо повече.

— Не е толкова лесно — тихо каза Бевърли и се обърна. Бен беше прав: жарките слънчеви лъчи, падащи през мръсните прозорци на пералнята, заблестяха в струйките сълзи по бузите й. — Не сме само ние . Чух Рони Гроган. А малкото момченце, което чух най-напред… мисля че може да е бил Матю Клемънтс. Онзи, дето изчезнал от велосипедчето си.

— И какво от това? — предизвикателно отвърна Стан.

— Ами ако продължи? — запита тя. — Ако убие още деца?

Пламналите му лешникови очи се кръстосаха с нейния хладен син поглед, отговаряйки безмълвно: И какво като ги убие?

Но Бевърли го гледаше все тъй втренчено и след малко Стан сведе очи… може би само защото тя продължаваше да плаче, а може би и защото тази тревога й придаваше неподозирана сила.

— Еди е прав — каза тя. — Трябва да говорим с Бил. А после може би с шефа на полицията…

— Точно тъй — прекъсна я Стан. Може би искаше да го каже презрително, но нищо не излезе. В гласа му звучеше само умора. — Мъртви хлапета във Водонапорната кула. Кръв, която се вижда само от деца, но не и от възрастни. Клоуни бродят по Канала. Балони се реят срещу вятъра. Мумии. Прокажени типове под верандите. Шефът Бортън ще се спука от смях… и после ще ни тикне в лудницата.

— Ако всички идем при него — смутено се обади Бен. — Ако сме всички заедно…

— Ясна работа — каза Стан. — Точно така. Хайде, разправи ми още нещо, Камара. Напиши ми книга. — Той стана и пристъпи към прозореца с ръце в джобовете. Изглеждаше ядосан, объркан и изплашен. Загледа се навън и вдървените му рамене стърчаха под чистата риза. Без да се обръща, той повтори: — Напиши ми някоя шибана книга !