Стивън Кинг - Торба с кости

Излязох от къщата, заключих задната врата, качих се в колата и потеглих. Повече не стъпих там.

Няколко пъти се бях изкушавал да отида в „Сара“ и да проверя как върви работата по почистването и ремонта на покрива, който се оказа по-сериозен, отколкото предполагаше Бил Дийн. Ала не го сторих, защото някакво смътно, но при все това натрапчиво чувство ми подсказваше, че не бива да го правя, че когато този път отида в къщата край езерото, ще разопаковам багажа си и ще заживея там.

Бил беше наел Кени Остър за ремонта на покрива и братовчедът на Кени, Тими Ларибий, за да „изчегърта бабичката“ — операция, която напомняше на изстъргването на загоряла тенджера и често се прилагаше за почистване на къщите, изградени от дървени трупи. Повикал бе и водопроводчик да провери инсталацията — оказа се, че е необходима подмяна на някои тръби и на помпата, с която вадехме вода от кладенеца.

Разходите бяха сериозни и Бил все се „тръшкаше“, докато разговаряхме по телефона, а аз не го прекъсвах. Стане ли въпрос за харчене на пари, янките пето-шесто поколение буквално превъртат; по-разумно е да не се намесваш, докато не им мине ядът. За един янки пръскането на долари е непристойно, все едно да се натискаш с гаджето си на обществено място. Аз нямах нищо против да поразвържа кесията. По принцип живея доста скромно не от морални скрупули, а поради факта, че макар в други аспекти въображението ми да е развинтено, по отношение на парите е крайно бедно. Най-голямо удоволствие ми доставя да прекарам три дни в Бостън, да присъствам на мач на „Ред Сокс“, да посетя магазина за видео и аудиокасети, както и книжарницата „Уърдсуърт“ в Кеймбридж. Накратко, живеех скромно, разноските ми бяха по-малки от лихвите върху сумата, която бях внесъл в банката; имах и опитен финансов консултант — ето защо в деня, когато напуснах къщата в Дери и потеглих на запад към ТР-90, притежавах малко повече от пет милиона. В сравнение с Бил Гейтс бях бедняк, но според местните стандарти състоянието ми бе значително и не се притеснявах от големите разходи за ремонта на къщата.

През месеците преди преселването ми в „Сара“ бях в особено настроение. Докато с нетърпение очаквах да замина, уредих делата си в Дери, разговарях с Бил Дийн, който често ми телефонираше да обсъдим възникналите проблеми, опитвах се да не мисля за нищо. Срещнах се с репортера от „Пъблишърс Уикли“, който ме попита дали съм имал затруднения в работата след смъртта на съпругата ми. Отговорих му отрицателно, без да ми мигне окото. Всъщност това беше самата истина. Затрудненията ми започнаха едва след като написах „Далеч от върха“, дотогава не бях изпадал в криза.

На петнайсети юни с Франк Арлин обядвахме в ресторант „Старлит“ в Луистън — градът се намира на еднакво разстояние от Дери и от градчето, където живее Франк. След като поръчахме десерта (специалитетът на ресторанта е ягодовият сладкиш), той ме попита дали имам приятелка. Изненадано го изгледах.

— Какво ме зяпаш? — възкликна той, а изражението му подсказваше, че е едновременно развеселен и раздразнен. — И през ум не ми минава да те обвиня, че изневеряваш на Джо. През август ще се навършат четири години от смъртта й.

— Не — промълвих. — Нямам приятелка.

Франк безмълвно впери поглед в мен. Издържах няколко секунди, сетне се заех да изтребвам с лъжичка сметаната, шприцована върху сладкиша, която бе започнала да се топи. Ни в клин, ни в ръкав си спомних глуповата песничка за тортата, която забравили под дъжда.

— Имал ли си връзка с жена, Майк?

— Какво ти влиза в работата?

— Отговори, за Бога. Може би си се запознал с някоя жена, докато беше на почивка.

Насилих се да вдигна поглед от разтапящата се сметана и отвърнах.

— Не, не съм.

Франк замълча. Изминаха няколко секунди. Реших, че обмисля как да смени темата и се успокоих. Ала вместо да се откаже от разпита, той ме попита дали съм се чукал с някоя след смъртта на Джоана. Навярно щеше да ме остави на мира, ако го излъжех, макар че сигурно нямаше да ми повярва — мъжете никога не казват истината, стане ли дума за секс.

— Не — отговорих и изпитах някакво перверзно удоволствие.

— Нито веднъж ли?

— Нито веднъж.

— Не си ли посещавал салон за масаж? Поне да… нали се сещаш?

— Не съм.

Франк замислено почукваше с лъжичката по ръба на чинийката с десерта, който дори не беше опитал. Взираше се в мен, като че ли бях някаква невиждана досега буболечка, при това доста противна на вид. Поведението му ме дразнеше, но донякъде го оправдавах.