Стивън Кинг - Торба с кости

— Аз пък ще махна клоните, счупени от снеговалежите — смутено добави старецът. — Не са се натрупали много — тази зима беше сравнително мека, слава на Бога — ама си е доста работа. Отдавна трябваше да я свърша. Няма да седна да се оправдавам, че не идваш тук, затуй съм занемарил къщата и градината. Редно да си върша работата, щом осребрявам чековете ти. — Досмеша ме, докато слушах самообвиненията на стареца. Сигурен съм, че ако Джо присъстваше, щеше да избухне в смях.

— Не се тревожи, Бил. Ще бъда доволен, ако се справиш с всичко до Деня на независимостта.

— Ще бъдеш доволен като бълха в юрган, обещавам. — По гласа му личеше, че и той е доволен като бълха в юрган, което ми достави удоволствие.

— Решил си да дойдеш на езерото, та да напишеш нова книга, а? Ама дано да е като едновремешните. Не че последните две не ги бива — жената ги изчете на един дъх — обаче…

— Не зная дали ще пиша — отговорих, което бе самата истина. Ненадейно ми хрумна нещо. — Бил, ще те помоля за една услуга преди да почистиш алеята и да позволиш на Бренда Мезърв да се развихри.

— Казвай, за теб съм готов на всичко — заяви той. Съобщих му какво искам.

След четири дни получих пакетче с лаконичен обратен адрес: „Дийн. До поискване. ТР-90 Дарк Скор“. Разопаковах колетчето и извадих от кутията двайсет снимки, които бяха заснети с фотоапарат за еднократно използване.

Бил беше заснел „Сара“ от различни ъгли. Ясно се виждаше, че постройката изглежда занемарена като всички необитаеми къщи… дори сграда, която се икономисва (думата бе измислена от Бил Дийн и навярно произхождаше от „иконом“), започва да добива вид на изоставена, ако често не се посещава от собствениците си.

Дори не погледнах тези снимки. Интересуваха ме четирите, които първо бях зърнал. Сложих ги на масата в кухнята така, че да бъдат осветявани от слънцето. Бил е стоял на възвишението, откъдето започваше алеята за колите, като е насочвал обектива надолу към „Сара Лафс“. Виждаше се, че с мъх са обраснали не само дървените трупи, от които бе изградена най-старата част на къщата, а и стените на двете крила. Виждаше се, че алеята почти е затрупана от падналите клони. Може би Бил се е изкушил да почисти преди да направи снимките, но не го беше сторил. Дословно бе изпълнил указанията ми, че искам да фотографира къщата „без всякакво разкрасяване“.

Храсталаците от двете страни на алеята бяха станали по-гъсти, откакто с Джо за последен път бяхме посетили „Сара“. Още не бяха избуяли, но по-дългите клони сякаш се протягаха към клоните на храсталаците отвъд асфалтираната пътека, като че ли бяха разделени влюбени, закопнели един за друг.

Ала погледът ми непрекъснато се връщаше към дървената площадка пред къщата. Приликите между снимките и онова, което бях видял в сънищата си, може би бяха случайни (или плод на изненадващо практичното въображение на писателя в мен), но нямах логично обяснение нито за слънчогледите, израснали в цепнатините между дъските, нито за раната на опакото на дланта ми.

Обърнах една от фотографиите. На гърба Бил беше написал с разкривения си почерк: „Тези приятелчета са подранили… и са навлезли в забранена територия.“

Отново обърнах снимката: три слънчогледа, израснали в цепнатините между дъските… Не два, не четири, а три слънчогледа, които сякаш светеха като прожектори.

Също като онези в съня ми.

На 3 юли 1998 година натоварих два куфара в багажника на шевролета, взех лопата, седнах зад волана, и подкарах на заден ход по алеята. Ненадейно си спомних нещо, спрях, слязох от колата и се върнах в къщата. Стори ми се пуста и някак самотна, като вярна любовница, която не проумява защо е била изоставена. Не бях покрил мебелите и не се бях обадил да изключат електричеството (страхувах се да не би Великият експеримент да се окаже пълен провал), но въпреки това къщата на Бентън Стрийт N 14 изглеждаше изоставена. Макар че мебелите стояха по местата си, докато минавах през стаите, чувах ехо, сякаш помещенията са празни, навсякъде вече имаше едва забележим слой прах.

Компютърът в кабинета ми бе покрит с калъф и приличаше на палач с качулка. Клекнах пред бюрото и отворих чекмеджето, в което имаше четири пакета хартия. Взех единия, пъхнах го под мишница и се изправих, после ми хрумна нещо. Бях прибрал предизвикателната снимка на Джо по бански костюм в голямото чекмедже. Взех фотографията, разкъсах опаковката на пакета с хартия и я пъхнах между листовете. Ако случайно възвърна писателските си способности и работата ми спори, ще се срещна с Джоана на приблизително двеста и петдесетата страница.