Стивън Кинг: Тъмната половина

— Да но…

— На второ място…

Тад гледаше снимката, на която Лиз му подаваше сладките, а той бе вперил поглед в нея. Лицата и на двамата бяха разтеглени в широки усмивки. Тези усмивки изглеждаха съвсем не на място. Въпреки че бяха сърдечни хора, Тад и Лиз не раздаваха щедро дори и такива обикновени неща като усмивките. Тад си спомни времето, което бе прекарал като водач на групи в Апалачите в Мейн, в Ню Хампшир и във Вермонт. В онези далечни дни си имаше любимец — една миеща се мечка на име Джон Уесли Хардинг. Не беше се опитвал да опитоми Джон, но и без това мечката бе живяла в пълна хармония с него. В студените нощи Джон, старият мечок, обичаше да си сръбва по малко, а когато пийнеше повечко, се захилваше точно така.

— Какво „на второ място“?

— На второ място, някак смешно е, че той, бившият претендент за наградата Нашънъл Бук Ауорд (Нашънъл Бук Ауорд — престижна литературна награда. Бел. прев.) и жена му се гледат ухилени

като двойка пияни, миещи се мечки, помисли си Тад и се разсмя гръмогласно.

— Тад, ще събудиш децата!

Той се опита, но без особен успех да сдържи смеха си.

— На второ място, приличаме на абсолютни идиоти, но хич не ми пука — каза той, прегърна я силно и целуна извивката на шията й.

В съседната стая Уенди и Уилям започнаха да плачат.

Лиз се опита да го погледне с укор, но нищо не се получи. Приятно й беше да чуе смеха му, може би защото не се смееше често. Според нея в смеха му имаше някакъв особен, дори екзотичен чар. Тад Бомънт бе от хората, които рядко се смеят с глас.

— Аз съм виновен — каза Тад. — Ще отида при тях.

Ставайки той блъсна масата и почти я преобърна. Беше нежен, но странно непохватен човек — нещо, което му бе останало от детството.

Лиз успя да хване каната с цветя, която бе поставила в средата на масата, преди да се катурне и да се разбие на пода.

— А бе, Тад! — каза тя и също се разсмя.

Той седна отново и нежно погали ръката й.

— Слушай, скъпа, нали нямаш нищо против?

— Не — отвърна тя. Помисли си за секунда да му каже, че изпитва безпокойство. Не защото изглеждаха малко глупаво, а защото… е, не знаеше точно защо. Просто нещо я притесняваше и толкоз.

Помисли си го, но не му го каза. Беше й много приятно да чуе смеха му. Тя хвана ръката му и я стисна.

— Не — каза му. — Нямам нищо против. Мисля, че е забавно. А ако послужи и за реклама на „Златното куче“, когато най-после са захванеш сериозно с тая книга, то по-хубаво от това — здраве.

Тя стана и сложи ръце на раменете му, когато той понечи да я последва.

— Ти ще ги оправиш следващия път — каза тя. — Сега искам да останеш на мястото си, докато премине подсъзнателното ти желание да счупиш каната ми.

— Добре — каза той и се усмихна. — Обичам те, Лиз.

— И аз те обичам.

Лиз отиде при близнаците, а Тад Бомънт отново запрелиства статията със своята БИОграфия.

В статията за Тадеус Бомънт за снимка бе отделена едва една четвърт страница за разлика от обичайната за тази рубрика цяла страница. Но хващаше око, тъй като художественият оформител с вкус към необичайното бе оградил с черна рамка снимката с Лиз и Тад на гробищата. Печатният текст под снимката беше в ярък контраст.

На снимката Тад държеше лопата, а Лиз — кирка. В единия край се виждаше ръчна количка, в която имаше още инструменти. На самия гроб бяха подредени букети цветя. Надписа на надгробната плоча се четеше съвсем ясно.

ДЖОРДЖ СТАРК

1975 — 1988

Един не особено приятен тип.

В остър контраст с мястото и с действието — скорошното погребение на едно момче, ако се съдеше по изписаните години — двамата мними гробари бяха стиснали ръцете си над прясната пръст и се смееха весело.

Това, разбира се, беше нагласена работа. Всичките снимки към статията: с погребението, със сладките и с Тад, който „се рее като самотен облак“ по една безлюдна пътека в гората на Лъдлоу, уж размишлявайки върху творческите си идеи, бяха нагласени. Лиз купуваше „Пийпъл“ от супермаркета от близо пет години. И двамата се надсмиваха над списанието, но и двамата се редуваха да го прелистват по време на вечеря или дори в тоалетната, ако нямаха подходяща книга под ръка. Тад бе мислил от време на време върху успеха на списанието. Чудеше се дали то бе така странно привлекателно поради своята преданост към евтиния блясък на знаменитостите или поради начина на подреждане на материала — големите черно-бели снимки, получерния шрифт и простите, разказни изречения. Но никога и през ум не му бе минавало, че снимките са режисирани.