Стивън Кинг: Тъмната половина

— Хилари! — извика старшата сестра. В гласът й имаше удивление и ужас. Тя до такава степен забрави къде се намираше, че пристъпи към Хилари, която вече тичаше към вратата с развята зелена престилка.

— Помнете къде се намирате, ако обичате — каза асистентът, доктор Албертсън и ритна в глезена старшата сестра.

— Да, докторе. — Тя веднага се върна до операционната маса без дори да погледне към вратата, която се отвори с трясък и Хилари напусна сцената на действието, надала вой като пожарникарска сирена.

— Веднага сложете инструментите в стерилизатора. — По-бързо — рече Албертсън.

— Да, докторе.

Тя започна да събира инструментите и макар че бе развълнувана и дишаше тежко, успяваше да се владее. Доктор Притчърд сякаш не бе забелязал нищо. Цялото му внимание бе погълнато от отвора в черепа на Тад Бомънт.

— Невероятно — промърмори той. — Просто невероятно. Това наистина е случай, който трябва да бъде описан в учебниците. Ако не го бях видял със собствените си очи… — Шумът от стерилизатора го извади от унеса и той погледна доктор Албертсън.

— Дай аспиратора — разпореди се той и отправи поглед към старшата сестра. — Какво правиш ти, за бога! Решаваш кръстословици в „Сънди Таймс“? Размърдай се и донеси инструментите. — Сестрата се приближи с чиста табла, на която бяха наредени инструментите.

— Дай аспиратора, Лестър. Веднага — каза Притчърд на Албертсън. — А след това ще ти покажа нещо, което не си виждал никъде, дори по провинциалните панаири, където излагат разни грешки на природата. — Албертсън придърпа всмукателната помпа, а сестрата отскочи встрани за да му стори път, като умело задържа таблата с инструментите.

— Приятелю, кажи ми колко точно е кръвното налягане — обърна се Притчърд към анестезиолога. — Ама, съвсем точно. Това е всичко, което искам от теб.

— Сто и пет на шестдесет и осем, докторе. Съвсем стабилно е.

— Е, майка му твърди, че той е следващият Уилям Шекспир, така че трябва да го поддържаме стабилно. Изсмуквай кръвта, Лестър, не си играй!

Албертсън включи всмукателя и започна да почиства кръвта. Зад гърба му мониторите издаваха постоянен, монотонен, дори успокояващ шум. В следващия миг Албертсън едва си пое въздух. Почувства се така сякаш бе получил силен юмручен удар под лъжичката. Над маската, зад очилата с рогови рамки, очите му се разшириха от любопитство.

— Какво е това?

— Мисля, че виждаш какво е — каза Притчърд. — Просто ти трябва минутка за да свикнеш с гледката. Чел съм за това, но никога не съм очаквал да го видя в действителност.

Мозъкът на Тад Бомънт беше с цвят на раковина — светлосив с лек оттенък на розово. На външната обвивка на мозъка имаше едно единствено, изпъкнало, деформирано, сляпо човешко око. Мозъкът на Тад пулсираше леко. Окото пулсираше в такт с него. Изглеждаше сякаш се опитва да им намигне. Именно това бе накарало сестрата да побегне от операционната.

— Господи, какво е това? — попита Албертсън отново.

— Нищо не е — отвърна му Притчърд. — Навремето може да е било част от живо, дишащо същество. Но сега не е нищо друго освен един проблем, с който ние можем да се справим.

— Разрешете да погледна, доктор Притчърд — помоли доктор Лоринг, анестезиологът.

— Нормално ли е кръвното?

— Да.

— Ела тогава. Това е нещо, което ще има да разказваш на внуците си. Ела да видиш, само че по-бързо.

Докато Лоринг разглеждаше, Притчърд се обърна към Албертсън.

— Подай триона. Искам да го отворим още малко. След това ще сондираме. Не знам дали ще успеем да изчистим всичко, но поне ще се опитаме.

Лес Албертсън, който сега изпълняваше ролята на операционна сестра, подаде стерилизираната сонда в стегнатата в каучукова ръкавица ръка на доктор Притчърд. Тананикайки си мелодията от филма „Бонанза“, Притчърд работеше бързо като само от време на време поглеждаше в изпъкналото огледало прикачено накрая на сондата. Работеше само по усет. По-късно Албертсън разказваше, че никога през живота му не му се е случвало да присъства на толкова вълнуваща операция, извършена от лекар, който бе работил сякаш със затворени очи.

Освен окото намериха част от нос, три нокътя и два зъба. Един от зъбите имаше кухина. Окото продължи да пулсира и да се опитва да им намига до момента, в който доктор Притчърд го проби и изряза с игловидния скалпел. Цялата операция, от сондирането до изрязването, отне само двадесет и седем минути. Петте отрязъка цопнаха в тавичката до обръснатата глава на Тад.