Стивън Кинг: Тъмната половина

— Това кара ли те да се чувстваш малко странно, синко?

Тад поклати отрицателно глава.

— Не ти ли се завива свят? Да ти става лошо, все едно, че ще припаднеш?

Тад отново поклати глава.

— А усещаш ли някаква миризма? Като на гнили плодове или на запалени парцали?

— Не.

— А птиците? Чуваш ли птиците, докато гледаш движещите се светли кръгове?

— Не — каза Тад озадачен.

— Това са нерви — каза баща му по-късно, когато изпратиха Тад в чакалнята. — Хлапето е само едни нерви.

— Мисля, че е мигрена — каза доктор Стюард. — Рядко се среща в такава ранна възраст, но все пак се случва. А и той изглежда много… напрегнат.

— Така е — каза Шейла Бомънт и то не без известна гордост.

— Е, може и да има лек за това някой ден. Но страхувам се, че засега просто ще трябва да изтърпи.

— Да, нали, и ние наред с него — каза Глен Бомънт.

Това обаче не бяха нерви, нито пък мигрена, нито пък даваше надежди, че ще му мине.

Четири дни преди Хелуин, Шейла Бомънт чу виковете на едно от децата, с които Тад чакаше училищния автобус всеки ден. Тя погледна през кухненския прозорец и видя сина си да лежи на алеята за коли, разтърсван от гърчове. Сандвичите и плодовете, които носеше в чантата за обяд се бяха разпилели върху горещия асфалт. Тя изтича навън, отпъди децата и се надвеси безпомощно над него, страхувайки се да го докосне. Ако големият жълт автобус с мистър Рийд на волана бе закъснял съвсем малко, Тад щеше да си умре там, накрая на алеята. Мистър Рийд бе работил като лекар в Корея. Той наведе главата на Тад назад и издърпа езика му преди да се е задушил. Тад бе откаран с линейка в Окръжната болница в Бергинфийлд. Когато пристигнаха, Хю Притчърд по една случайност се оказа в кабинета за спешни случаи. Там той и един негов приятел пиеха кафе и си разправяха небивали истории за успехите им в голфа. Хю Притчърд бе най-добрият невролог в щата Ню Джърси. Притчърд нареди да се направят рентгенови снимки. Разчете ги и ги показа на семейство Бомънт, като им обърна особено внимание на едно неясно петно, което бе оградил с жълт флумастер.

— Вижте тук — рече той. — Какво е това?

— Откъде, по дяволите, ще знаем? Нали ти си доктора?

— Точно така — отвърна сухо Притчърд.

— Жената каза, че той почти е сдал багажа.

— Искате да кажете, че е получил припадък. Да, така е. Обаче, ако имате предвид епилептичен припадък, то аз съм абсолютно сигурен, че в неговия случай не е това. Такъв сериозен припадък, какъвто е получил синът ви е признак на grand mal, а Тад изобщо не реагира на теста на Литън. Всъщност, ако Тад страдаше от епилепсия, едва ли щеше да ви е нужен лекар, за да ви го каже. Тогава той щеше да получава гърчове всеки път, когато се появят вълнообразни линии на телевизионния екран.

— Какво му е тогава? — попита плахо Шейла. Притчърд отново се върна към рентгеновите снимки като ги нагласи срещу светлината.

— Значи какво всъщност е това? — почука той с пръст очертаното петно. — Внезапният пристъп на главоболия, както и фактът, че никога преди това не е имал припадъци, ми подсказват, че вашият син има мозъчен тумор, вероятно все още малък и, надявам се, доброкачествен.

Глен Бомънт се втренчи в доктора, а жена му се разхлипа в носната си кърпичка. Тя плачеше без да издаде нито звук. Този безмълвен плач бе резултат на навик създаден през дългогодишния съпружески живот. Юмручните удари на Глен бяха светкавични и причиняваха болка, но не оставяха следи. Така че след дванадесет години тиха скръб, тя едва ли би могла да извика, дори и да искаше.

— Това значи, че ще му режеш мозъка? — попита Глен с присъщата си деликатност и чувство за такт.

— Не бих се изразил точно така, мистър Бомънт, но смятам, че наистина се налага оперативна намеса с цел експлорация. — Наум си каза, че ако наистина има Бог и ако той ни е създал по свой образ и подобие, то защо, по дяволите, има толкова хора като Глен Бомънт, които държат в свои ръце съдбата на много други.

Смръщил чело и с наведена глава, Глен мълча известно време, потънал в размисъл. Накрая вдигна поглед и зададе въпроса, който го измъчваше най-много:

— Кажете ми истината, докторе. Колко ще ми струва?

Операционната сестра го забеляза първа. Пронизителният й писък стресна всички в операционната, където през последните петнадесет минути единствените шумове идваха от бръмченето на обемистите реанимационни уреди, от стърженето на триона и от тихите разпореждания на доктор Притчърд. Сестрата се запрепъва назад, блъсна една количка, на която бяха изрядно подредени цял куп инструменти и я събори. Количката падна на покрития с плочки под с трясък, който бе последван от множество звънтящи звуци.