Стивън Кинг - Тъмната половина

Врабчето го клъвна неочаквано, злобно под окото. Потече кръв. След това излетя и се присъедини към останалите.

— Защо? — попита Лиз. Тя гледаше Тад изумена и уплашена. — Защо направи това?

Тад не й отговори, въпреки че знаеше отговора на този въпрос. Смяташе, че Роули Дилесипс също знаеше отговора. Това, което беше се случило току-що приличаше на магьосничество, но не беше някаква фантасмагория. Може би и врабчето постъпи така водено от някаква сила, която искаше Тад да не забравя това. Затова насила трябваше да му напомнят.

Внимавай, Тадеус. Никой не може да контролира пратениците на отвъдния живот. Не за дълго и винаги трябва да заплати определена цена.

„Каква цена ще трябва да плащам? — замисли се равнодушно той. — А сметката… кога трябва да се плати тя?“

Но отговорът на този въпрос трябваше да отложи за друг път. А и може би сметката вече бе платена.

Може би най-сетне бе платил своето.

— Мъртъв ли е? — питаше Лиз. Въпросът й прозвуча почти като молитва.

— Да — каза Тад. — Той е мъртъв, Лиз. Третият път магията се развали. Джордж Старк е прочетена книга. Хайде, приятели, да се махаме оттук.

Така и направиха.

Виденията на хората, истинските им видения, а не тези, които само им се присънват, ако изобщо им се присънват, се изгубват по различни начини. Привидението на Джордж Старк изчезна за Тад Бомънт в девет без петнадесет вечерта, когато психопомп отнесоха неговата тъмна половина на онова място, което му беше определено. Всичко приключи с черното Торонадо, паяка тарантул, с който той и Джордж винаги идваха до вилата в често повтарящия се кошмар на Тад.

Лиз стоеше с близнаците накрая на алеята, там където тя излизаше на Лейк Лейн. Тад и Алън стояха до черната кола на Джордж Старк, която вече не беше черна. Беше посивяла от птичите изпражнения.

Алън не искаше да гледа към къщата, но не можеше да откъсне поглед от нея. Тя представляваше истинска развалина. Източната част, където бе кабинетът, бе понесла основната тежест на наказанието, но тъй или иначе цялата къща беше разрушена. Огромни дупки зееха навсякъде. Перилата на пристана се бяха прекършили и висяха над езерото като строшена дървена стълба. Около къщата мъртвите птици образуваха дълбоки преспи. Някои се бяха заклещили на покрива, други бяха задръстили водосточните тръби. Луната беше изгряла. Разпръснатите потрошени стъкла отразяваха нейната черносребриста светлина. Същата призрачна светлина искреше и от стъклените очи на мъртвите врабчета.

— Сигурен ли си, че нямаш нищо против? — попита Тад.

Алън кимна.

— Питам защото така ще унищожим веществени доказателства.

Алън са засмя дрезгаво.

— Нима някой ще повярва, доказателства за какво именно представлява всичко това?

— Предполагам, че не. — След кратка пауза Тад добави: — Знаеш ли, имаше време, когато ми се струваше, че ти ме харесваш. Вече нямам това чувство. Изобщо го нямам. Не разбирам. Нима мислиш, че аз съм отговорен за… всичко това?

— Не ми пука — каза Алън. — Всичко свърши. Това е единственото, което ме интересува, мистър Бомънт. В момента това е единственото нещо в целия свят, за което ми пука.

Алън видя обидата на измореното, измъчено лице на Тад и направи огромно усилие.

Виж какво, Тад. Прекалено много ми дойде. Прекалено много на един път. Току-що видях как врабчета отнесоха в небето един човек. Остави ме на мира, ако обичаш.