Стивън Кинг - Тъмната половина

Само че не беше Бергенфийлд.

Беше Ендсвейл.

Старк престана да пише. Очите му се разшириха от неочакваната, закъсняла тревога.

Тад си пое дълбоко дъх и наду свирката, която Роули Дилесипс му беше дал. От нея излезе странен, пронизителен звук.

— Тад? Какво правиш? Какво правиш?

Старк посегна към свирката. Но преди да е успял да я докосне, тя се разцепи в устата на Тад и поряза устните му. Звукът събуди бебетата. Уенди се разплака.

Навън шумоленето на врабчетата се превърна в тътен.

Те летяха.

Лиз се отправи към стълбите, когато чу, че Уенди заплака. Алън остана за момент закован на мястото си, слисан от това, което виждаше навън. Земята, дърветата, езерото, небето, всичко бе изчезнало. Врабците прииждаха като огромна, развята завеса, която затъмняваше цялата остъклена стена отгоре до долу.

Когато първите малки телца се удариха в дебелото стъкло, Алън излезе от вцепенението си.

— ЛИЗ! — изкрещя той. — ЛИЗ, ЛЯГАЙ!

Но тя нямаше да залегне. Бебето й плачеше и това беше единственото, за което можеше да мисли.

Алън се втурна към нея с невероятна скорост, която беше неговата тайна и я сграбчи тъкмо преди стъклото на стената прозорец да се разбие под напъна на двадесет хиляди врабчета. Двадесет хиляди ги последваха и още двадесет хиляди и още двадесет хиляди. За миг само холът се изпълни от тях. Те бяха навсякъде.

Алън покри Лиз с тялото си и двамата се напъхаха под дивана. Пронизителното цвърчене на врабците изпълваше целия свят. Чуха как се чупят и други стъкла, стъклата на всички прозорци. Къщата се тресеше от ударите на малките снаряди самоубийци. Алън погледна наоколо и видя, че целият свят бе само черно-кафяво движение.

Алармената инсталация срещу пожар, която се задействаше от пушек, започна да пищи. Чу се страхотен трясък, когато телевизорът експлодира. Дрънчене от падането на картините от стената. Поредица от метални удари, когато врабците се блъснаха в тиганите закачени на стената над печката, които се изтърколиха на земята.

И сред всичко това Алън продължаваше да чува плача на бебетата и писъците на Лиз.

— ПУСНИ МЕ! БЕБЕТАТА! ПУСНИ МЕ! ТРЯБВА ДА СИ ВЗЕМА БЕБЕТАТА!

Тя се измъкна наполовина изпод дивана и врабците веднага покриха горната част от тялото й. Оплетоха се в косите й и размахаха бясно крила. Лиз ги удряше с все сила. Алън я сграбчи и я изтегли обратно под дивана. Сред водовъртежа в хола той видя как широк черен поток от врабци литна нагоре по стълбите към кабинета.

Старк посегна към Тад, когато първите птици се удариха в тайната врата. Отвъд стената, Тад чуваше приглушения шум от чупещо се стъкло. И двете бебетата плачеха с пълно гърло. Плачът им се издигаше и се смесваше с влудяващото цвърчене на птиците, така че заедно образуваха някаква адска хармония.

— Престани! — изкрещя Старк. — Престани, Тад! Каквото и да е това, което правиш, просто спри!

Той посегна към пистолета си, но Тад заби молива, който държеше, в гърлото на Старк.

Кръвта бликна. Старк се обърна към него, давейки се, като се опитваше да напипа молива. Моливът се движеше нагоре-надолу, когато Старк правеше опити да преглътне. Накрая го хвана с едната си ръка и го извади.

— Какво правиш? — каза прегракнало Старк. — Какво е това?

Сега той чу птиците, не разбра какво бяха те, но ги чу. Погледът му се премести към вратата и Тад видя за първи път истински ужас в очите му.

— Пиша последната глава, Джордж — каза Тад тихо, така че нито Лиз, нито Алън можеха да го чуят на долния етаж. — Пиша последната глава в реалния свят.

— Добре — каза Старк. — Нека да бъде последната за всички нас тогава.

Той се обърна към близнаците с кървавия молив в едната ръка и с четиридесет и пет калибровия в другата.

В единия край на дивана имаше сгънато одеяло. Алън протегна ръка към него и безброй парещи иглички се забиха в ръката му.

— По дяволите! — извика той и отдръпна ръката си.

Лиз все още се опитваше да се измъкне. Чудовищното боботене изпълваше целия свят и Алън вече не чуваше бебетата… ала Лиз чуваше плача им. Тя се дърпаше, извиваше, опитваше се да се измъкне. Алън я хвана за яката на ризата, но плата се разпра.

— Чакай 6е! — изрева й той, но беше безполезно. Нищо не можеше да я спре, когато бебетата плачеха. И Ани би направила същото. Алън отново посегна с ръка към одеялото, без да обръща внимание на кълването и този път успя да го издърпа. То се отгърна. От голямата спалня се чу страхотен трясък. Явно някаква мебел, вероятно скрин или нещо подобно, бе паднал. Алън се опита да си представи колко врабци бяха необходими, за да прекатурят един скрин, но преумореният му мозък не успя да му даде отговор.