Стивън Кинг - Тъмната половина

„Колко врабци са нужни, за да могат да сложат крушка? — изникна в съзнанието му налудничавият въпрос. — Три, които да държат крушката и три милиарда, които да преобърнат къщата!“ Опита се да сподави истеричния смях, който се надигна в него и в този момент големият, висящ глобус се стовари в средата на стаята с трясък като избухваща бомба. Лиз изпищя и за миг се сви навътре под дивана. В този миг Алън успя да я покрие с одеялото. И той се навря под него. Но и отдолу си имаха компания. Заедно с тях имаше около шест врабчета. Той усети пърхането на крилата им до бузата си и остра болка прониза лявото му слепоочие. Замахна с ръка. Врабчето се удари в рамото му и тупна на земята.

Той издърпа Лиз към себе си и изкрещя в ухото й:

— Сега ще вървим! ЩЕ ВЪРВИМ, ЛИЗ! Под одеялото. Ако се опиташ да тичаш, ще те фрасна. Кимни, ако си разбрала.

Тя започна да се дърпа. Одеялото се опъна. Врабчета накацаха по него, подскочиха, сякаш то беше трамплин и отлетяха отново. Алън пак я издърпа към себе си и я разтресе силно за раменете.

— Кимни, ако си разбрала, по дяволите!

Косата й погъделичка бузата му, когато тя кимна утвърдително. Двамата изпълзяха изпод дивана. Алън я държеше здраво, страхувайки се, че тя ще побегне. Започнаха бавно да прекосяват гъмжащата от птици стая, да си пробиват път през леките, влудяващи облаци от писукащи врабци. Отстрани приличаха на танцуващото магаре в някаква сценка от провинциален панаир. Сякаш Алън представляваше предната част, а Лиз — задната.

Холът на къщата беше просторен, с висок като в катедрала таван, но сега сякаш не бе останал въздух. Те вървяха през движещата се, гърчеща се, лепкава стена от птици.

Мебелите падаха с трясък. Птиците се удряха в стени и тавани и електрически уреди. Целият свят бе пропит от вонята на птици и се тресеше така сякаш ставаше някакво непознато досега земетресение.

Най-сетне стигнаха до стълбите и започнаха бавно, неуверено да се изкачват по тях под одеялото, което вече бе покрито от пера и изпражненията на птиците. Когато се качиха на първото стъпало, горе в кабинета проехтя изстрел.

Сега Алън пак можеше да чуе близнаците. Те ревяха с пълно гърло.

Тад започна да търси нещо по бюрото, когато Старк насочи пистолета към Уилям и успя да намери преспапието, с което преди си играеше Старк. То беше тежка сиво-черна плоча, плоска от едната страна. С все сила го стовари върху китката на Старк в мига преди русият мъж да стреля. Счупи костта на китката му, а дулото на пистолета се насочи към пода. Изтрещяването от изстрела прозвуча оглушително в малката стая. Куршумът се заби в земята на два сантиметра от лявото краче на Уилям. По пухкавата му синя пижамка попаднаха трески. Бебетата се разреваха още по-силно. Преди да влезе в нова схватка със Старк, Тад видя как двете бебета се прегърнаха, опитвайки се спонтанно да си осигурят защита едно на друго.

„Хензел и Гретел“ — помисли си Тад и в този момент Старк заби молив в рамото му.

Тад изрева от болка и блъсна Старк. Старк се препъна в пишещата машина, която беше оставена в ъгъла и се строполи до стената. Опита се да прехвърли пистолета в дясната си ръка… но го изпусна.

Ударите на врабчетата във вратата се чуваха като постоянен тътен… и тя бавно започна да се завъртва около оста си. Едно врабче със счупено крило се провря и падна, гърчейки се на пода.

Старк пъхна ръка в джоба си… и извади сгъваемия бръснач. Отвори острието със зъби. Над стоманата искрящият му поглед беше съвсем налудничав.

— Иска ти се, брато, а? — попита той и Тад видя, че лицето му отново бе започнало да се разлага и то с такава скорост, сякаш някой бе стоварил отгоре му купчина тухли. — Наистина ли ти се иска? Добре. На ти!

Насред стълбището Лиз и Алън бяха принудени да спрат. Пред тях се издигаше една еластична стена от птици, но те просто не можеха да си проправят път през нея. Въздухът се изпълваше от непрестанното пърхане на крила. Лиз извика от яд и ужас.

Птиците не ги нападнаха, не се обърнаха срещу тях. Просто не им даваха път. Изглеждаше като че ли всичките врабци на земята бяха извикани тук да участват във втората част на историята в къщата на Бомънтови в Касъл Рок.

— Залегни! — извика Алън. — Може би ще успеем да пропълзим под тях!

И двамата коленичиха. Отначало наистина можеха да се придвижат малко напред, въпреки че усещането бе крайно неприятно. Оказа се, че пълзят върху кървящия килим от прекършени птичи тела, който беше дебел поне двадесет сантиметра. След това пред тях отново се изправи стената. Алън надникна изпод одеялото и видя огромната, объркана маса пред тях, която не се поддаваше на никакво описание. Врабците по стълбите бяха премазани. Върху тях лежаха на пластове живи птици, които също скоро щяха да са мъртви. Малко по-нагоре, може би на около три стъпки от края на стълбището, врабците летяха в самоубийствен танц. Сблъскваха се и падаха, някои политаха отново, другите оставаха да се гърчат сред телата на своите събратя със счупени крила или крака. Алън си спомни, че врабчетата не можеха да се задържат във въздуха на едно място.